Разкази

Щастие

               Знаете ли какво е щастието? Онова безмерно лутане на сърцето, което като че ли ще изскочи от гърдите, очите, които аха да се изцъклят и закрият цялото лице, и една усмивка, която не просто стига от ухо до ухо, ами направо надскача тези граници. Някои го изпитват често и са истински късметлии, при други нещата не са толкова розови, но общото е, че чувството е неописуемо. А знаете ли какво е да го чакаш това щастие? Не да ти се случи изневиделица, а да знаеш точно в кой ден и час ще го усетиш? Ами още по-хубаво е. Подготвяш се, редиш Таро, следиш Меркурий и се молиш някой Ковид, Варицела или Ишиас да не препречат път.

Има още
Стандартен
Още нещо

В края на Май

            Май почти се изтърколи, липите почти цъфнаха, първокласниците почти приключиха с учебните занятия, а баловете са в  разгара си. Хиляди млади момчета и момичета викат по площади и ресторанти, надуват клаксоните на колите си и купонясват до зори. И не, няма абсолютно нищо лошо в това. Нито чалгата, нито кючеците, салфетките или порядъчното количество алкохол са реално нещо нетипично за такъв повод. Или пък са „представителна извадка на съвременната младеж“. Нека си признаем, че никой на възраст под 60 не е бил херувим на бала си. Може би сме пили по-малко, крещяли сме по-малко или просто помним по-малко! А за по-старото поколение, което твърди, че едно време не е било така, нека само напомня, че преди 1990 г. просто не е имало чалга. Но мисълта ми е друга. Това са дванадесет години, отдадени на учение. Дванадесет години преминали в ранно ставане, изучаване на неща, които в не малка част се забравят още в първата седмица на лятната ваканция, после още някакво време, прекарано в учене вкъщи. Ами да, за празнуване си е! Празнуване на края на един прекрасен етап от живота, на раздялата с едни близо тридесет души, с които си делил поне 4 години обща стая, и на сбогуването с учители, които оставят наистина трайна следа в живота! Да, има такива и те никак не са малко!

Има още
Стандартен
Разкази

Люляк

Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

Има още
Стандартен
Без категория

Майка

Photography © Rosen Iliev


Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Стандартен
Разкази

Баба Марта

            Знаете ли, че преди години, когато науката не е била така развита, хората са си обяснявали природните явления с намесата на неземна сила. Има легенди за Богове и за причудливи създания, които или наказват хората за някое зло дело или ги благославят с хубаво време, защото са били добри. Така са се появили и традициите да омилостивяваме бурите, да викаме слънцето или дъжда, да привикаме мека зима и плодовито лято. До ден днешен, по селата най-вече, можете да чуете някоя баба как гадае какъв ще е утрешния ден, следващия сезон или дори цялата година, взирайки се в мравуняци, небето, Бъдника или някой друг природен дар. Така започват и много приказки.

Има още
Стандартен
Разкази

Бъдни вечер

-Добър ден, малка госпожице! – казва продавачът на момиченцето, което току-що влезе в магазина. Тя е сама, но това не е никак странно. В магазин за играчки, вечно може да се намери по някое детенце, което влиза да разгледа, докато мама или тати разговарят с някой познат навън, например. 

-Добър ден! – отвръща малката, без дори да обърне внимание на рафтовете пълни с малки пластмасови локомотивчета, плюшени мечета и кукли Барби. – На кого е този магазин?

-Мой, кажи как да ти помогна – леко зачуден казва продавачът. Не е толкова малка, но дете, което влиза в магазин за играчки и не търси играчка, не е нещо обичайно, затова, той решава да попита. – Защо не търсиш играчка?

-Ооо, аз търся играчка, но не такава. Баба ми разказа, че тук преди е имало майстор, който е правел чудни дървени играчки. Вие дали го познавате? Баба каза, че в задния двор имал работилница, а в магазинчето продавал каквото е направил.

Има още
Стандартен
Още нещо

149

Днес говорим за Левски. И това е хубаво. Трябва да се говори за великите българи, но жалкото е, че всичко казано през днешния ден минава и заминава ей така. Говорим си, възхищаваме се, парадираме с погрешния си патриотизъм и на 19-ти, да не кажа още на 18-ти вечерта, всичко е както преди. Искаме саможертва, искаме ценности като на Левски, искаме борбен дух, а забравяме онова единствено нещо, което би променило всичко. А именно всеки да си върши работата и да живее съвестно.

Има още
Стандартен
Разкази

Два дни преди Коледа

Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

Има още
Стандартен
Разкази

Три дни преди Коледа

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

Има още
Стандартен
Разкази

Четири дни преди Коледа

– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Има още
Стандартен