Без категория

Люляк

Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

На един прозорец в старческия дома стои възрастен мъж и се любува на гледката. Леко се усмихва, притваря очи, пък после пак ги отваря и попива картината навън. Погледът му е жаден за всичко навън, но уморен и почти изгубил живеца си. Старецът стои така още няколко мига, но после решава, че това е недостатъчно, взима бастуна си и излиза навън. Тръгва сам по поляната точно зад оградата. Върви все в тая посока, в която гледаше до преди малко. След малко стига до един камък, качва се на него с леко полюшване и взира поглед в стара изгоряла къща. Всъщност основите ѝ са съвсем запазени, но покривът и всичко вътре е изпепелено. Къщата някога е била много красива, с високи тавани, големи прозорци и капандури. Старецът притваря отново очи, усмихва се, поклаща леко глава и отваря очи. Погледът му е променен, все едно вече е друг човек, а всъщност си е същият. Така стои още няколко минути, докато краката му съвсем не се разтреперват. После слиза от камъка, изтупва си панталона, за да изглади несъществуващи бръчки по него, и с усмивка се връща отново в стаята си.


Две години по-късно голям камион на мебелна фирма спира пред една красива, новореставрирана къща. Слизат трима мъже, а от вратата на къщата излизат млад мъж и бременна жена.

– Ул. Пролет 29, нали така? – пита един от работниците докато гледа папка с листи в ръцете си.

– Точно така, внасяйте ги вътре, пък аз после ще ги подредя.

Работниците стоварват всичко много бързо и го подреждат професионално във входното антре на къщата. После молят мъжа за подпис и заминават така бързо, както дойдоха.

– Е, какво ще кажеш, Мила?

– Че това ще е най-прекрасният дом. – каза жената и прегърна любимия си през кръста.


На стотина метра от къщата на „Пролет“ 19, в кабинета на медицинския персонал на старческия дом, тече подготовка за сутрешната визитация. Един млад мъж с тъмно златна коса и още девствен мустак се суети сякаш знае какво има да прави, но не знае как. Или знае как, но не знае какво. И в двата случая е очевидно, че дори ръцете му пречат и вместо да помага, всъщност пречи на останалите медицински работници.

– Ей, новакът май е поизтръпнал, а? – хили се приглушено едър възпълен мъж с черна гъста брада, но много миловидно, почти детско лице.

– Остави. Има желание за всичко, ама май ще му трябва повечко време.

– Ей, новият, тази табла е за Маринов в стая 17. Занеси му ги и виж дали има нужда от нещо друго. А, и да не забравя. Изчакай го да се избръсне и тогава се върни.

Момчето веднага взима подноса с лекарствата и тръгва по  осветения от многото прозорци и яркото слънце навън, коридор. По пътя много внимава да не се търкулне някое от хапчетата и през цялото време мята поглед ту към таблата, ту към пътя си.

– Г-н Маринов, добро утро. – чука той и влиза в стаята на стареца. – Как сте днес? Искате ли чай или кафе?

Старецът леко се подсмихва, маха на момчето да седне на стола до него, прочиства гърлото си и продумва.

– Кафето ви е като за стари хора. Няма сила в него. Пийте си го вие.

– Извинете, тук май всичко е като за стари хора – момчето сякаш се усеща какво е казало и мигом почервенява и се изпъва като струна.

– Да, да, много си прав. – казва през смях старецът. – Харесваш ми, май си нов, а? Другите са едни привидно мили. Не ме разбирай погрешно. Вършат си добре работата, ама си личи, че е, защото това работят. До там и нищо отвъд.

– Нов съм, да. Бях месец на обучение на горния етаж, но знаете. Там почти не говорят. В смисъл, те…- пак се изчервява и замлъква.

– Те умират, кажи си го. Пратили са те директно на фронта, а? Стига толкова приказки. Идвай с мен пред огледалото да се избръсна, че явно ме очакват всеки момент да ми се изплъзне по погрешка бръснача, ако ме разбираш.

Двамата се местят в банята, старецът започва да се сапунисва, а момчето го гледа отстрани с нескрито любопитство.

– Г-н Маринов, имам въпрос. Каква е тази къща, за която говорят? Имал сте къща или какво?

– Говорят те. Чули – недочули. Кой знае какви глупости мислят, а никой никога не ме е питал директно. – мъжът се спира, замисля се и се обръща към момчето. – Ще ти разкажа всичко, но не тук. Днес следобед поискай ти да ме разходиш из градината. Кажи им,  че ми се е обадила раната от войната и ела. Време е вече да кажа всичко на някой. Не искам да си отида и да не остане спомен за нея. Нямаме си деца да разказват, а не искам да останем безпаметни.

Следобед в четири момчето с медната коса се насочва като войник към стая номер 17, взима стареца и двамата тръгват към градината.

– Знаете ли, другите се учудиха като споменах раната ви от войната. В коя война сте я получили?

– Ами….нямам рана от войната. – старецът се смее сам на себе си, докато момчето гледа недоумяващо. – Те знаят за мен само това, което пише в картона. Никога не съм им споделял нищо. Просто исках да пратят теб, а като разберат, че най-накрая съм споделил нещо, ще те залепят за мен и няма да им гледам прикрито киселите им физиономии.

Двамата стигат съвсем в края на градината, където каменният дувар е прекъснат от желязна ограда и открива гледка точно към една красива къща, боядисана в бяло и бледо лилаво. Точно там под една липа, има бяла пейка и двамата сядат под сянката на дървото.

– Ето това е къщата. Моята къща. Тази, която е чувала толкова смях и е виждала толкова любов, колкото и във фалшивите днешни филми няма. Обичал ли си така, че сърцето ти да живее извън тялото ти? Така, че да усещаш непрестанна еуфория в гърдите си, а стомахът ти да се качва в гърлото само като тея две очи те погледнат? Обичал ли си така, че да се чудиш имал ли си живот преди нея? Гледаш ме, сякаш ти зададох въпрос за милиони.

– Не, не е за милиони. Лесен е въпросът. Ама отговорът е мъчен. Не, не съм.

– Ще. Бъди спокоен. Млад си. – При нас всичко започна в далечната 1949, когато бях само на 20. Не видял още нищо от живота. Тъкмо върнал се от казармата. А тя дава много знания, но не и от това, което щеше да ми се случи.

1949г.

В този ден, в самото начало на май, излязох с няколко момчета, които познавах от казармата. Нищо и никакъв ден, просто искахме да пийнем по бира в кръчмата на площада и после да отидем да видим новото радио на единия от тях. Тъкмо го беше купил от една баба на битака и още не го беше съвсем разучил. Така де, за кръчмата иде реч. По пътя се минава по един мост и там я видях. Беше застанала с гръб, а дългата и до кръста черна коса се вееше от вятъра. Спомням си, че беше с една лилава рокля на бели цветя и си мислех, че прилича на люляков цвят. И така и ухаеше. Оказа се, че познава едно от момчетата. Била приятелка на неговия брат. Обаче аз още в онзи момент, макар и несъзнателно, знаех, че тя ще бъде моя. Че тя ще стане моя съпруга, че искам деца от това момиче с бяла като порцелан кожа и розови страни. Размениха си няколко думи с моя другар и ние тръгнахме. Обаче аз от там не помня нищо повече от тоя ден. Пихме ли, гледахме ли радио, не знам. Даже вечерта сънувах едно люляково дърво, а под него тя седнала на тревата и се смее. Едва седмица по-късно се засякохме на рождения ден на моя приятел. Аз я видях на терасата. Изглеждаше тъжна, ядосана, беше намусена. Отидох при нея и я заговорих. А тя съвсем невинно се оправда с тежък работен ден. Продавала цветя в местния цветарски магазин. Затова ми ухаела така. Говорихме си, а аз дори не разбирах какво ми казва. Просто бях омагьосан. После дойде приятелят ѝ. Приличаше на гамен. Изобщо не ѝ подхождаше. От ревност може така да съм го виждал, но е факт, че тя посърна като го видя, а той съвсем невъзпитано я дръпна и дори не я остави да каже „чао“.

В следващите дни си търсих повод да мина покрай цветарския магазин, но само веднъж я засякох свободна. Побъбрихме си и забелязах, че като говори с мен очите и искрят. Вече нямаше съмнение, че и тя усеща нещо към мен. Една вечер го видях да си тръгва от моста ядосан. А тя стоеше там сама и гледаше надолу в реката. Аз се приближих, стъпките ми отекваха по чакълестата повърхност на моста, но тя не вдигаше глава. Имаше един кичур коса, който беше паднал пред очите ѝ. Помислих, че плаче и го отместих, но не издържах и държейки кичура, я погалих с длан, а тя се сепна едва в този момент.

– Извинявай, не очаквах.

– А аз реших, че ме чу още в началото на моста. – казах изненадан.

– Така е, но помислих, че е той.

– А защо се стресна чак като те докоснах?

– Защото той никога не ме е докосвал така.

Тези думи ще ги помня докато съм жив. За мен значат повече от „Обичам те“!

– Затвори очи. – казах ѝ аз. Тя ме погледна недоумяващо, но после реши да ги затвори и зачака нервно.

Аз поех дъх и ръката ми докосна бузата ѝ, но тя не се дръпна. Напротив, сви се в дланта ми като малко коте. Розова нишка, започна да пъпли по страницата ѝ и да се разпростира по цялото ѝ лице. Имах чувството, че съм кибритена клечка и паля газена лампа. Но тази жена така разцъфна пред мен, така силно се надигна от полу-живото си състояние, че не приличаше на лампа, а на пожар. Пожар, който ще стопли огнище и ще изпепели къща едновременно. Тази жена изглежда се роди в този момент. Но този път не по принуда, а по собствено желание.

После нещата се случиха много бързо. Оженихме се. В деня на сватбата ни, я помолих в косите си да сложи стръкче люляк, който пазя и до днес. Аз имах някакви останали от покойния ми баща пари, продадох и старата си кола и купихме тази къща. Вътре я вкарах на ръце и така я носих 49 години. Така и на ръце я изнесох, когато издъхна в съня си. Господ не ни дари с деца, но аз бях безкрайно щастлив дори и само с нея. Тя беше и огън и нежност, и ме ядосваше и ме галеше така горещо, че само нейната длан можеше да ме изкара от унеса и на най-дълбоката мъка. Дори, когато ми беше ядосана, пак ми приготвяше храна за следващия работен ден, а когато се карахме, аз не спях по цяла вечер и я наблюдавах. Страх ме беше, че нещо може да се случи с нас през нощта и да си отидем от тоя свят скарани. Да я обичам беше най-голямата привилегия в живота ми, а тя да ме обича – най-голямата сила , която имах. Отиде си преди 10 години, и година след това съм заспал, а искра от камината подпалила пожара. Къщата изгоря, само основите останаха.

– Но сега е толкова красива. – каза след кратко мълчание момчето, все още загледано в къщата. – Кога я възстановихте?

– О, не, не бих могъл. Нито имах парите, нито желанието. Аз сам вече нямаше как да я изпълня с любов и смях. Продадох я и сега всеки ден се любувам на младото семейство, което се нанесе там. Те я оправиха.

– Улучил сте на добри купувачи. – момчето се усмихна и се загледа в остарялото лице на мъжът, чиито очи все още пламтяха.

– Не, аз ги избрах. Имаше много желаещи. Сградата е на много хубаво място, голяма е. Но искаха да я съборят и да строят многофамилни постройки. А аз исках къщата. Само те искаха същото. Мъжът бил от семейство на строители, а жената се занимавала с обзавеждане. Описаха ми как си я представят. Дадох им я почти без пари. Те бяха смаяни. 10 000 лв – толкова им взех. Но усетих, че те са правилните хора. И не сгреших. Исках да цъфти, а не да се руши. Помолих ги само да я боядисат лилава и те го направиха.

– Знаете ли? Благодаря ви, че ми споделихте всичко това. Придадохте друг смисъл на работата ми. – момчето гледа някъде в далечината с влажен поглед.

През следващите четири години, старецът и момчето станаха много близки. Младежът се ожени, роди му се и момченце, на което даде името на стареца – Богдан. Всеки ден ходеше на работа с желание и водеше г-н Маринов до онази пейка, стига времето да позволяваше. Старецът изгуби силите си и последната година двамата ходеха с инвалидна количка. Един ден старецът си отиде. В съня си, но сякаш с усмивка на лице. Момчето плака много и още на следващия ден напусна работата си. Каза, че смисълът да работи там, се е изгубил. Но не позволи на никой друг да оправи стаята му. В шкафчето в банята, под старата самобръсначка имаше плик. Плик с чек за десет хиляди и стръкче изсъхнал люляк.

Стандартен
Без категория

Майка

Photography © Rosen Iliev


Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Стандартен
Разкази

Баба Марта

            Знаете ли, че преди години, когато науката не е била така развита, хората са си обяснявали природните явления с намесата на неземна сила. Има легенди за Богове и за причудливи създания, които или наказват хората за някое зло дело или ги благославят с хубаво време, защото са били добри. Така са се появили и традициите да омилостивяваме бурите, да викаме слънцето или дъжда, да привикаме мека зима и плодовито лято. До ден днешен, по селата най-вече, можете да чуете някоя баба как гадае какъв ще е утрешния ден, следващия сезон или дори цялата година, взирайки се в мравуняци, небето, Бъдника или някой друг природен дар. Така започват и много приказки.

Има още
Стандартен
Разкази

Бъдни вечер

-Добър ден, малка госпожице! – казва продавачът на момиченцето, което току-що влезе в магазина. Тя е сама, но това не е никак странно. В магазин за играчки, вечно може да се намери по някое детенце, което влиза да разгледа, докато мама или тати разговарят с някой познат навън, например. 

-Добър ден! – отвръща малката, без дори да обърне внимание на рафтовете пълни с малки пластмасови локомотивчета, плюшени мечета и кукли Барби. – На кого е този магазин?

-Мой, кажи как да ти помогна – леко зачуден казва продавачът. Не е толкова малка, но дете, което влиза в магазин за играчки и не търси играчка, не е нещо обичайно, затова, той решава да попита. – Защо не търсиш играчка?

-Ооо, аз търся играчка, но не такава. Баба ми разказа, че тук преди е имало майстор, който е правел чудни дървени играчки. Вие дали го познавате? Баба каза, че в задния двор имал работилница, а в магазинчето продавал каквото е направил.

Има още
Стандартен
Още нещо

149

Днес говорим за Левски. И това е хубаво. Трябва да се говори за великите българи, но жалкото е, че всичко казано през днешния ден минава и заминава ей така. Говорим си, възхищаваме се, парадираме с погрешния си патриотизъм и на 19-ти, да не кажа още на 18-ти вечерта, всичко е както преди. Искаме саможертва, искаме ценности като на Левски, искаме борбен дух, а забравяме онова единствено нещо, което би променило всичко. А именно всеки да си върши работата и да живее съвестно.

Има още
Стандартен
Разкази

Два дни преди Коледа

Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

Има още
Стандартен
Разкази

Три дни преди Коледа

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

Има още
Стандартен
Разкази

Четири дни преди Коледа

– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Има още
Стандартен
Разкази

Пет дни преди Коледа

Имало едно време едно малко селце. То било сгушено нейде из Балкана, сред една букова гора и било толкова малко, че го знаели само жителите му и хората от съседните две села. Но било живо, съвсем живо. Хората му били добри и трудолюбиви. През лятото градините, лозята и нивите им зеленеели и били пълни с реколта. Зиме пък гледали добитъка у дома, а жените плетели чудни елеци, пуловери и терлици. Живеели си добре. И как иначе, като били все стари хора. Нямали вече нито време, нито желание да плетат интриги, да се карат или злорадстват. Радвали се на живота си такъв какъвто е, помагали си с каквото могат и живеели в пълна хармония. Всички. Заедно. Без един. Накрая на селото в малка, порутена от едната страна, къщичка, живеел старец. Вечно свъсен, мълчалив, когато е  сред хора и мрънкащ, когато остане сам. Нямал угодия, нямал и приятели. Имал си къщичката, една кокошка и котка. Ненавиждал съседите си, слънчевия им живот и се стараел винаги да стои далеч от това. Хората от селото го наричали Сивия. На повече от седемдесет, лицето му имало само две видими бръчки. Горе над носа, там където веждите се сключват и то не от смях, а от мръщене. Съселяните му рядко го виждали. Предпочитал да си стои вкъщи, а къщичката оградил с висока каменна ограда. Дори там, на едно местенце, където преди имало порта за излизане на добитъка, той посадил храсти, които избуяли нависоко и скривали всичко навън и всичко навътре. Сивият нямал семейство. Навремето имал жена, която починала при раждането заедно с детето им. Повече не се задомил. Дали това злощастно събитие го направило такъв, или си е бил такъв цял живот и само тази жена не се уплашила от нрава му, хората не знаели. Той самият не страдал от факта, че е сам. Даже му харесвало така. Не обичал да се съобразява с околните, не обичал дори да говори с тях.

Има още
Стандартен
Разкази

Чакалнята

Повечето хора обичат есента, някои дори и зимата. Аз лично не съм от тях. Какво хубаво има в петте пласта дрехи (минимум), вятъра и сополите? Ами нищо! Вече ми е писнало всяка година още при първия по-хладен повей, аз да тичам при личната, защото се разболявам. „Най-хубавото“ е, че тялото ми създава идеална среда за усложнения и самолечение, витамини и чайчета не действат. Мразя да чакам. Има толкова много други неща, които мога да свърша през това време. Изнервям се още на десетата минута. Няма много хора, но потокът тече бавно. Белите стени и плочки по пода създават една почти стерилна среда и не говоря само за хигиената. Никой не говори. Чуват се само автомобилите навън и от време на време вратите, когато някой влезе или излезе. На стола срещу мен се е настанил мъж на около шейсет с посребряла коса и добродушно лице. Е, очите не мога да видя. Скрил ги е зад черни очила и виждайки бастунчето в ръцете му, бързо разбирам защо.

Има още
Стандартен