Разкази

Домошавицата

Бай Георге беше съвестен човек. Не обичаше да лъже, ходатайства или да прави каквото и да е, което може да бъде в ощърб на друг, пък камо ли на държавата. Беше пенсионер по болест и парите никога не достигаха. Кахъри колкото щеш, но при все, че сметките и нуждите растяха , а спечеленото се стопяваше още преди да е получено, той беше усмихнат човек. Многото бръчки и отруженият му вид, правеха впечатление само при първа среща. После оставаше усмивката. Сърцето ти сгряваше и само като го погледнеш и си спомняш за онези лета, прекарани на село при баба и дядо. Имаше нещо сантиментално в блясъка в очите му. Бай Георге не беше от онези хора, преуспели в живота. Имаше малка схлупена къща в едно забравено от Бога село. Не беше богат, нито известен, но беше щастлив. Не се интересуваше от политика. Смяташе, че щом управниците не се интересуваха от народа си, и той не трябваше да се интересува от тях.


Бай Георге си имаше жена. Баба Недяла беше съвсем различен човек. Леко кисела по рождение, с остър поглед и вечно желание да прокопса в живота. Да се чуди човек защо. Вече на близо осемдесет години нямаше нужда от нищо материално. Не ставаше дума и за осигуряване на нормален живот на семейството или за наследство на внучката. Тя просто не мислеше за другите. Не че ги мразеше или им желаеше лошото, но просто не се интересуваше дали са яли, спали, дали са щастливи или нещо ги тревожи. Винаги се беше притеснявала повече от това , че баба ти Пенка от съседната къща има повече кокошки, например. Или, че Мичка от Хоремака е ходила чак в града на лекар, а не като нея да посещава селския такъв. Ей такива мисли, присъщи на дребните душици, я терзаеха. Търсеше изгода от всичко и не пропускаше възможност да напомни на внучка си колко много са направили за нея и как тя трябва да намери своето място под небето, за предпочитане далеч от тях, но без да забравя колко много им дължи. А тя, от своя страна, не мислеше, че им дължи каквото и да е. Приличаше на баба си. Вечно свъсена и търсеща облаги, но с разликата, че не беше толкова умна и в повечето случаи нахалството ѝ не водеше до нищо.
Ще си кажете как тези толкова различни хора живееха под един покрив. Лесно. Баба Недяла ходеше навсякъде с внучка си. Дали се надяваше, че така ще я пробута на някой заможен в селото или просто вече годините си казваха своето и ѝ беше трудно да върви сама. Не се знаеше. Но беше факт, че една без друга трудно можеха да се видят.
Годините си минаваха и картинката си беше все една и съща. Баба Недяла и внучка ѝ си вършеха своите неща, тук-таме им се получаваха. Като има станеше скучно обикаляха къщите и оставаха на седянка. Хем разбираха клюките, хем все нещо ги черпеха и така спестяваха от едно хранене вкъщи. Общо взето да се чудиш за какво въобще живееха.
Бай Георге от своя страна все ходеше на лозето. Сам си го гледаше. Внимаваше да е хубаво разкопано , да няма големи буци пръст, да е винаги подрязано, напръскано и оплевено. Най го дразнеха осилите. Бързо растяха, здрави им бяха стеблата, а и като се забиеха по вълнения му панталон, толкова трудно се махаха, че като влезеха в някоя рана на напуканите му ръце, чак кръв течеше. Туй му беше радостта в живота. Да си гледа лозето, после да си набере гроздето и да си свари ракията. В по три села във всяка посока се носеха митове и легенди за неговата ракия. Казваха, че сигурно някоя магия правеше, но наистина не се намираше друга толкова сладка и пивка ракия. Все го питаха какво слага, бел отел ли, друго ли, а той все им думаше „ Любов и мерак слагам, туй е то“.
Любимото му време беше краят на есента. Онзи момент, в който джибрите се превръщаха в чуден и ароматен кехлибарен еликсир. Когато дните прекарани на казана в малката порутена постройка и вечно отвореното прозорче бяха неговото семейство. Тишината го успокояваше. В най-мразовитите дни затваряше прозорчето, но от дядо си знаеше, че в такива дни се стои със свещ вътре, та ако стане прекалено спарен въздухът, гаснещият пламък да му подскаже, че е време да проветри.
Избираше най-хубавите цепеници за огъня. Следеше го постоянно и знаеше точния момент да разбута жарта хем да не намалее температурата, хем да не стане прекалено силен огънят. Ей такива тънкости знаеше той и тайната му беше верно тая. Любов, търпение и майсторлък. Не мислеше за печалбата от онуй що заделеше за продажба, а за това да седне да опита новата реколта.
Беше зима. Сняг се сипеше на парцали вече цяла седмица. Сутрин даже партина трудно се правеше. На Бай Георге новата реколта беше готова. Остави си петдесет литра за себе си и приятелите в кръчмата. Останалите даде на баба Недяла и внучката да продават в града. Така всяка година си докарваха допълнителни доходи за през зимата.
Беше неделя. През почивните дни рядко някой купуваше, но наближаваше Коледа и хората все повече се интересуваха от алкохола. А домашната ракия беше нещо съвсем различно от купешката. Двете жени бяха застанали пред един голям магазин за хранителни стоки. Ръцете им бяха вкочанени от студ и те ги потъркваха една в друга, за да ги стоплят. Минаваха много хора, но малцина се спираха при тях. Беше им останала само една бутилка от гордостта на Бай Георге. Пред тях спря голяма луксозна кола със затъмнени стъкла. Такава кола бяха виждали само по филмите, а в село повечето бяха долу-горе на възрастта на собствениците си. От колата слезе мъж в зряла възраст с костюм и елегантно черно палто. Приближи се до тях и прочисти гърлото си.
-Добър вечер – каза той. – Щом ви е останала само една бутилка, значи ракията си заслужава?
Баба Недяла започна да нервничи и да пристъпва от крак на крак. То кога беше тя разговаряла с такъв човек? Но беше наясно, че той не е за пренебрегване. Веднага сложи най-мазната си усмивка и рече:
-Гордостта на моя дядо. Той знае как се прави ракия, ама истинска, не като оная от магазина. Вземи чадо бутилката, да си ходим, че вече не се издържа на тоз студ.
-Колко я давате, госпожо?
Баба Недяла се замисли. Даваше я по седем лева, но тоя човек беше богат и надали някога беше взимал селска ракия, че да знае.
-Десет лева. Дванадесет я давам, ама ми артиса една. Взимай я със здраве и да си ходим.
Мъжът извади една банкнота и я подаде. Беше спрял колата на улицата и шофьорите зад него вече надуваха клаксони. Той кимна, взе бутилката и забърза крачка.
-Гледай ти, какъв ужас. И дванайсет да я бях дала, пак щеше да я вземе. Колко съм глупава. Сън няма да ме хване сега- тюхкаше се бабата докато пътуваха в автобуса.
Внучка и пък изглеждаше щастлива. Беше извила уста в грозновата усмивка и мислеше за мъжа. Сигурна беше, че той ги заговори , защото я е харесал. Че как иначе. Такъв мъж не пие ракия,, камо ли домашна. За какво иначе да спира, гледаше я. Да! Тя помнеше добре. А какъв живот можеше да има с него! Да махне скъсаните галоши, да обуе от онези високи обувки, дето се носеха на бал и на сватба. Ех, как искаше да се качи в колата му и да отиде в неговата къща. Не, апартамент! Тя си мечтаеше да живее нависоко, за да няма двор и да не и се налага повече да пипа мотика. Да гледа как в далечината слънцето залязва зад комина на ТЕЦ-а, а шумът на трафика заменя скучната тишина на селото.
Вечерта изкараха в пълно мълчание. Бай Георге четеше някаква стара книга за лозята. Все искаше да подобри технологията си. Двете жени си мислеха всяка за своите проблеми. Бяха гротескна картинка. Едната свъсена и с пламъци в очите, а другата с усмивка на уста и поглед зареян някъде в ъгъла на стаята, където едно малко паяче започваше да плете своята мрежа.
Тази вечер си легнаха рано. Като всяка следваща.
На другия ден двете взеха следващата доза за продан, пропътуваха двайсетината километра до града с буса на Бай Митре и заеха обичайното си място. Оставаха броени дни до празниците и се очакваше денят да бъде успешен. Е, така или иначе, повече от 6 бутилки на човек не можеха да носят, но се надяваха бързо да ги продадат и да си ходят.
Дали се бяха минали и два часа, вече бутилките бяха продадени и познатата луксозна кола спря пред тях. Внучката направо засия. След цяла нощ сънища за общия им живот, тя беше решила, че мъжът идва за нея. Той този път спря на близкото място за паркиране и слезе от колата. Още не стигнал до тях заговори:
-Леле Боже, каква ракия. Тоя Бай Георге наистина си разбира от работата. Всичко искам, всичко. Колко имате?
Баба Недяла първоначално се сепна. Дядото наистина правеше хубава ракия, но чак да иска всичко ?! тоя мъж беше луд, без съмнение. Но всъщност какво я интересуваше? Замисли се как цяла вечер се беше ядосвала, че му е взела малко пари. Сега това нямаше да се повтори.
-Здравейте, господине. Какво ви казах аз, а? Най-хубавата ракия в цялата околност. Но ни е ценна. Не знам – запреструва се тя – ценна ни е.
Мъжът все пак не отстъпваше. Явно беше, че не е свикнал да губи и при всички положения искаше да стане на неговата.
-Гледай сега, лелче. Каза, че я продавате по дванадесет лева, нали? Давам ти по тринадесет на литър. И ти ще си доволна, и аз. Пробери се у вас, виж колко имате и ми се обади – с явно отработен жест той и подаде визитка. – Аз ще дойда до вас да си я взема. Става ли?
Баба Недяла вече се чудеше на късмета си. Ами това си бяха много пари, а джентълменът май си нямаше идея. Взе визитката и продума.
-Утре. Утре сутрин ще ви се обадя.
Така се разделиха. По пътя баба Недяла мислеше само колко ли много пари щяха да спечелят. Вкъщи бяха останали около седемдесет литра или даже по-малко, а и цяла зима нямаше да се налага да мръзнат пред магазина. Тя беше от поколението израснало без Коледа. Не знаеше дали съществуват чудеса, коледен дух, но беше сигурна, че предстоящият празник има нещо общо. Започна да си представя как с дядото са си купили бекон. Нали по телевизията го рекламираха. А и на село не се продаваше. Значи е нещо скъпо и хубаво. Ще си вземат! Ще стоят на топло вкъщи пред печката на дърва. И до града ще отидат! Каква идилия само. Мислеше си колко прекрасно ще е. И дето все и викат, че дири облаги! Че каква облага има тук? И без това трябва да я продадат. Само дето с дядо ще ядат бекон и ще си пият от домошавицата. Тук очите и вече бяха станали толкова ококорени, че изглеждаше все едно е болна от някаква американска болест. Беше избила пот на ситни капчици по челото и, а устата и се беше извила в лукава усмивка.
-Домошавицата, внуко! Домошавицата! Ще стигнат парите не само за бекон, ми веднъж и ние цяло печено прасенце да ядем, с лимон в устата.
Внучката беше зареяна в нейните си мисли и нямаше идея какви ги говори баба и. Сигурно беше нещо полудяла. Прекъсна и такъв хубав сън. Постоянното гледане на турски и индийски сериали и беше предоставило сериозен капацитет от сюжети и не и трябваше много да нагласи нещата. Мислеше си, че знае какво става. Той е богат, това беше очевидно. Нямаше да си вземе такава от село. Със сигурност искаше да купи ракията, за да има тя пари и да се облече за него. Искаше да я вземе. В това вече нямаше никакво съмнение. Просто трябваше да помогне на баба си и скоро щеше да има достатъчно пари, за да се нагласи за онзи изискан мъж.
Очевидно двете жени искаха коренно различни неща, но нито една от тях нямаше идея за желанията на другата.
-Домошавицата, внуко, чуваш ли ме?
Внучката сякаш излезе от някакъв транс, в който беше изпаднала.
-Какво? Какво за ракията?
-Ще я продадем. Ще продадем и другата. От тази за продажба са останали 50 литра, проверих, но на дядо ти заделената почти не е пипната.
-Но бабо, що думаш? Това си е на дядо ракията!
-Глупаво момиче. Да не мислиш, че искам да я давам? И на мен ми се свиди, но знаеш ли колко пари са това? Един лев не си вкарала вкъщи. Ама иначе знаеш да мърмориш- разлютила се беше Недяла, но беше умна и знаеше, че с лошо може и да не стане. Отръска глава, като че ли да прогони гнева и заговори тихо и спокойно:- унуко, не искам! Не искам, ти думам, ама що да правя? На Хоремака сме заборчнели , на Мичка пари дължим. За пилетата йерма трябва, а вече сме стари. Пенсията до къде да стигне? Свидно ми е, ама що да сторя? Няма друг начин, ще му оставим една бутилка и с печалбата от другото ще изкараме зимата. – баба Недяла погали внучка си – Не виждаш ли, че така е най-добре за всички?
Младата жена въздъхна. Не беше правилно това. Не искаше. И в този момент нова мисъл и заседна в съзнанието. Ами парите от ракията за продажба няма да стигнат за всичко. И потърпевшата щеше да е тя. Че кой ще и даде пари за дрехи и обувки? Да, точно така, трябваше да продадат и заделената. Друг начин наистина нямаше. Този мъж такава нямаше да я вземе. Вълненият елек и галошите бяха за простолюдието.
-Да, домошавицата! Ще я продадем цялата!
Недяла не знаеше от къде дойде тази промяна, но така или иначе беше научила внучката да мисли като нея и знаеше как да и влияе. Нищо чудно просто да е осъзнала думите и. И без това беше глупава и мисълта ѝ течеше бавно.
Двете продължаваха да вървят към вкъщи, но вече се бяха умълчали. След като бяха стигнали до консенсус по отношение на ракията, се бяха отдали на собствените си мисли. Там няма да надничаме. В главите на двете заслепени от парите жени , хубави неща не се въртят.
Вечерта мина спокойно. Дядо Георге беше сложил масата и ги очакваше. След като се навечеряха, отиде да си легне. Недяла и внучката не бяха добра компания. Дядото няколко пъти ги побутна, задава им въпроси, но те продължаваха да не чуват. Сигурно птичи грип ги е хванал. По новините нещо казаха за симптомите, но той не помнеше дали бяха такива.
Тази вечер никой не спа спокойно. Старецът се въртеше в леглото си. Сънят му беше насечен и явно се притесняваше за здравето на жените. Сънуваше болници, лекарства, доктори в бели престилки. Те пък до късно стояха в голямата стая, смятаха и пресмятаха колко точно литра има и колко пари ще вземат за тях. После си легнаха , но и те не спаха спокойно. Онези мисли, които идваха в главата на мъж решил да убие, наподобяваха адреналинът бушуващ във вените им. Бяха на крачка да сторят нещо непоправимо, но истината е, че вече бяха стигнали прекалено далеч и дори да се бяха отказали, беше въпрос на време да свършат туй, що вече бяха започнали.
Недяла смяташе колко пари ще вземат и как ще ги похарчат до толкова късно, че тъкмо заспа и петелът започна да кукурига, а на хоризонта се очертаваше огнена ивица в нощното небе.
На сутринта Бай Георге стана, свърши си домашната работа и излезе пред къщата да изрине събралия се през нощта сняг. Недяла и внучката бяха вече приготвили всичката ракия и се бяха обадили на господина. Оставаше час до уговорката им да се видят, за да я купи. Тъкмо да намерят работа на Бай Георге, че да не е там покрай тях. Недяла вече имаше идея. След петдесет години брак, знаеше слабото място на своя дядо и го извика.
-Георге, вчера видях Пенка и ми се похвали, че Илия бил направил ракия по-добра от твоята. Тая година била направо злато.
-Какви ги думаш, бе жено? По-хубава от моята няма. Точно Илия хич го няма… И все пак се поизмъчи тая година, дано да е успял. Освен да проверя тая работа и да му стисна ръката. Ще отида да видя какви ги е свършил.
-Ех, че съм умна – говореше си жената, а лукавата и усмивка този път я караше да изглежда като обсебена от някое адско изчадие. И всъщност си беше точно така! Само дето не беше изчадие, а порок. Алчността не веднъж е погубвала.
Малко след девет, пред къщата спря онази луксозна кола със затъмнени стъкла. Какво се случи там не е ясно. Нищо красиво нямаше в този момент, че да му обръщаме внимание, но беше факт, че Недяла и внучката се прибраха все едно различни хора. То бяха усмивки, блясък в очите и абсолютно обезличение. И двете не виждаха нищо друго освен двете пачки с пари. Щастие, неземно щастие! Грозно щастие! Докато се прибра Бай Георге, ги преброиха сигурно сто пъти. Недяла си задели скришом от внучката някой лев. Не знаеше защо, но беше на мнение, че всяка уважаваща себе се жена, трябва да има някой скътан лев. В мазето беше останала една бутилка от домошавицата. Беше решила, че като си дойде дядото, ще му каже какво са направили. Хем нямаше как да крие повече случилото се, хем в радостта си той нямаше да мрънка за тая пуста ракия. Докато беше замислена какво точно да каже, загледана в бутилката, която донесе от мазето , чу затварянето на входната врата.
-Недяло, верно хубава ракия направил Илия, ама аз си знам моята. По-сгрява!
-Георге, ела тука да ти думам аз какво направих. Ще ме обичаш още повече. Избавих ни от мизерията, Георге! Умна съм аз. Иди бръже да ти казвам.
Дядото се опули, ама реши, че бабичката е полудяла. Еми, време и беше. Влезе в стаята и видя бутилката ракия и до нея една купчинка с бари. По лицето му се изписа изненада. Верно беше луда, ама тея пари и ракията какво правеха там?
-Недяло, банка ли си обрала ма? Какви са тея пари? И домошавицата какви ги дири тук?
-Седни, Георге да ти думам и аз. Продадох всичката ракия. Ама не се кахъри, ето ги парите. Знаеш ли колко пари са туй? Оправихме я зимата!
-Какви ги думаш ма, Недяло? – викна Бай Георге. Усмихваше се, ама имаше и страх в погледа му. Кой ще ти даде толкова пари за петдесет литра ракия ? – тогава сякаш му причерня. Започна да осъзнава, че наистина никой няма да и даде повече от хиляда лева за петдесет литра ракия, но за сто? Беше го страх да продума, но устата му сама зададе въпроса. – Недяло? Домошавицата ми ли? Цялата ли ма, Недяло?
-Стига бе, Георге! За какво ти е толкова ракия? Ето, оставили сме ти един литър да полеем сделката. Толкоз пари имаме, ти за една ракия ревеш. Помисли как ще отидем до града, ще вземе квачка напролет, ще отидем да ядем на ресторант. Пък и покривът има нужда от ремонт, ама и може да почака.
-Тихо! – кресна мъжът. – Тихо. – повтори със сподавено тих глас. – петдесет години, Недяло, петдесет години аз не съм знаел с какъв човек живея. – очите му се бяха напълнили със сълзи. – Ракия е Недяло, обикновена и различна е моята. С тея две ръце съм я направил. Едно нещо правя цяла година. За едно нещо се трепя цяла година! Хем да не ти се пречкам като шеташ, хем да не изгубя всичкия си! Недяло, какво стори бе, жена! – той огледа стаята, грабна шубата си и без да се обръща рече – Наследство! Занаят! Любов! Както искаш го наречи. За толкоз години, туй ме крепеше да не се залежа. Едно дете имаме, а то за България не ще да чуе, за селото ни хич. Знаех, че с мен ще умре това, ама не знаех, че тъй ще стане. – пое дъх и решително закрачи навън.

Беше пролет. Вече почти лято. Всякакви цветя пъстреха хоризонта. Тук алено петно с макове, там слънчогледи заслепяваха, а тук-таме и някой саморасляк красеше полето. Едри буци пръст се подаваха там, дето до вчера беше хубаво изкопано. Плевели бяха избуяли, на място, където преди никога не беше имало. Жаркото слънце беше напекло една паяжина, която се разпъваше между два циментови дирека на лозето.

Беше ранна утрин и по пътя се виждаше ясно маранята. От далечината се подаде прегърбена женица. Едва ходеше, но имайки предвид, че най-близките къщи на селото бяха на повече от два километра, а жената беше поне на осемдесет години, не беше никак учудващо. Тя стигна до началото на лозето и си даде сметка, че в тази трева не може да влезе. Наведе се и извади от платняната си торбичка едно шише. Отвори го и с треперещи ръце го изля на сами пътя. Сухата земя попи жадно кехлибарената течност. От очите и се търкулнаха едри горещи сълзи и се изгубиха в мокрото петно на земята. Някъде в далечината се чу гарван. Слънцето продължаваше да пече и скоро от мокрото по земята не остана и помен.

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s