Разкази

Картофена каша

Иван Георгиев беше съвсем обикновен мъж. Едва четиридесет годишен, той беше изградил една огромна империя в строителния бранш. Цели квартали изникваха, благодарение на една невероятна комбинация от бизнес нюх, решителност и абсолютна непоколебимост. Той бе вечно заобиколен от хора. Бизнес партньори, асистенти, често намираше време и за приятелите си. Беше се заобиколил все с успели в своята област хора. С годините, приятелите му ставаха все по-малко. Повечето от тях вече бяха семейни и им се отдаваше все по-рядко възможността да излизат за поредния мъжки запой, завършващ със солидни количества изпит скъп алкохол, огромна изхарчена сума, а понякога и непозната жена в леглото. Иван не се сърдеше. Беше си създал една особено успешна система. Щом някой нямаше време за него, просто го заменяше с друг. Желаещите да бъдат в компанията му бяха прекалено много, за да тъгува по поредния отпаднал от отбора приятел. Всичко това може и да изгражда образа на един бездушен и лош човек, но всъщност не беше така. Иван не би сторил лошо никому, ако въобще съумееше да направи разлика между добро и зло. Просто ценностите му бяха объркани много преди да се запознаем с него. Дали от детството му или от неправилни авторитети, историята не знае.

Точно в този ден Иван имаше прекалено много задачи за вършене и още от сутринта се виждаше, че работния му ден щеше да приключи късно привечер. Първата му задача беше да посети банката, за да извърши няколко превода с размерите на бюджета на малък град за цяла година. Фирма за строителни материали, втора, изграждаща пътната инфраструктурата в един от големите му жилищни комплекси и трета, занимаваща се с озеленяване чакаха поредния финансов транш. Този негов проект му беше отнел почти пет години, но печалбата му щеше да е тройна в сравнение с вложеното и само няколко бели кичура в косата му, подсказваха за изминалото време. Всички в банката го познаваха много добре, защото той беше един от най-големите им клиенти и все се чудеха, защо никога не оставаше тази скучна работа за някой от служителите си. Истината беше много проста. На кого би имал толкова голямо доверие, че да повери финансите си? На никого! Да, беше абсолютно непретенциозен по отношение на храната, която ядеше, дрехите, които носеше, дори времето, което прокарваше в разтуха. Решенията за всичко това бяха задача на други хора, но парите му си бяха най-голямата му ценност и не отстъпваше тази задача на другиго.

Останалата част от деня си изкара в офиса. Множество срещи с въшливи с власт и пари хора, решения, които засягаха някой от трите проекта, които беше започнал, и какви ли още затормозяващи нормалното ежедневие на един бизнесмен неща. С няколко подписа срути цели четири къщи, реши съдбата на два замразени строежа и олекна с не малка сума. Но всяко едно от тези решения беше внимателно взето след прецизно пресмятане на бъдещата печалба. Денят подозрително много приличаше на всички останали.

Внезапно асистентът му влезе в офиса, носейки една добра новина. Малка порутена къщичка, която собствениците упорито отказваха да продадат, се очертаваше в следващите дни да стане тяхна. В семейството имало болен или нещо такова. Щастливата новина не му позволи да осмисли точната причина, но хората имали нужда от пари веднага и вече подписали първата част от документите . Иван беше на Седмото небе. Месеци се беше борил с тези хора, а къщата беше точно по средата между трите му нови комплекса и нямаше как да завърши проекта без нея. Собственичката имаше само едно условие. Да изчакат още три дни до събарянето, за да се прибере синът ѝ от чужбина ѝ да ѝ помогне да се нанесе в неговия апартамент. И без това последната му среща за деня беше отложена за следващата седмица, Иван реши да отиде сам на място и да види отблизо как би се получило кръговото, което смяташе да построи на мястото на малката порутена къщичка.

Вече се беше смрачило и би изглеждало изключително подозрително мъж да се движи сам по все още неасфалтираните улици, ако въобще някой го видеше. Но блоковете бяха в средата на своето строителство и районът беше съвсем безлюден. Иван се огледа. Нямаше как да се изгуби насред собствения си строеж, но годините взиране в чертежите не бяха съвсем като картинката, която стоеше пред очите му. Беше някакъв празник. Май Коледа или все още Бъдни вечер. Бъдещите улици бяха все още купчина чакъл и около тях се виждаха само строителни машини, фургоните на прибралите се по домовете си строители и един кран, който величествено се издигаше над най-малката сграда. Иван все още не разбираше защо всичко трябваше да се замразява за няколко дни при наличието на безснежна прогноза за времето. Изведнъж видя един мъж да минава по съседната затрупана с чакъл улица. Ха, сигурно натам беше къщичката. Реши да го последва и тръгна след него. Мъжът изглеждаше уморен, вървеше бързо, но се виждаше, че всяка крачка му коства усилия. Дали от умора, болест или нещо друго, но трудността, с която се движеше, беше осезаема. Иван вървеше след него и след малко се сети, че това трябва да е синът от чужбина, макар малкият сак, който носеше, да не подсказваше за току що прибрал се пътник. Чудесно! Това означаваше, че преди Нова година къщата ще бъде съборена и вече нямаше да има пречки пред реализацията на проекта му. Вече значително поободрен, Иван продължи да следва мъжа. След десетина крачки видя в далечината две светещи прозорчета. Докато се покажат очертанията на къщата, им оставаха само няколко метра, а Иван се чудеше какво би накарало който и да е да замине за чужбина. Винаги е бил на мнение, че страната дава много възможности за реализация, стига да имаш достатъчно акъл, за да се възползваш от тях. Явно този не беше от умните. В последния момент Иван осъзна, че вече е прекалено близо до къщата и се снижи до оградата да наблюдава. Не знаеше защо го прави. Какво ли очакваше да види? Замисли се, защо ли избърза толкова с огледа. И без това сградите скриваха лунната светлина, а улично осветление нямаше. Къщата и районът едва се виждаха. Мъжът едва беше стигнал средата на пътечката в двора, когато входната врата се отвори, а на прага се появи приведена старица с протегнати ръце. Двамата се прегърнаха силно и съвсем без думи заплакаха. В началото се усещаше такова щастие в хлипането им, но то съвсем бързо се превърна в тежка и мрачна тъга. После майката хвана лицето на сина си с две ръце, наведе главата му надолу и с такава топлина го целуна по челото, че мъжът като че ли се стопи и изглеждаше дори по-малък от нея. Двамата влязоха и затвориха вратата. Нещо накара Иван да се приближи и съвсем като престъпник да наблюдава разиграващото се вътре. Къщата имаше съвсем малко вехти мебели, но изглеждаше топла и уютна. Носеше се миризма на картофена каша и мек ръчен хляб. Двамата седнаха на масата и синът започна лакомо да яде, но едва след първата хапка, по лицето му започнаха да се стичат едри горещи сълзи. Хвана ръката на майка си и без да вдига поглед, продължи да яде докато не изпразни паницата си. Отвътре се чуваха съвсем тихо думите им. Думи, които Иван нямаше да забрави до края на дните си. Още същата вечер щеше да си повтаря историята, която чу, докато се бори с предизвиканото безсъние. Къщата била построена преди шейсет години от майката и нейния съпруг, който се споминал само две години след раждането на единственото им дете. Макар и в нищета, жената успяла да отгледа и изучи сина си, толкова добре, че му предложили хубава работа в чужбина. Започнал да печели достатъчно, за да изпраща пари на майка си, но не и да има време да се прибере. От цели седем години двамата не се били виждали. Наскоро синът разбрал, че е тежко болен и имал нужда от средства, за да се излекува. Несвикнала с охолството, жената не променила начина си на живот и продължавала да живее все така скромно, като заделяла всеки лев от изпратените пари, но те не стигнали. Единствената им надежда била продажбата на къщата.

През цялото време вътре се издигаше една пелена от пареща обич и безнадеждност. Ледена буца застина в гърлото на Иван. Той не можеше повече да издържи и затича към колата си. Стигна съвсем потен, въпреки минусовите температури . Как стигна до вкъщи, не помнеше, сякаш някой друг управляваше колата вместо него, отключваше вратата на мезонета му или пък легна в уж познатото му легло. На сутринта се събуди сякаш друг човек. Човек, който цяла нощ не беше мигнал. В офиса не се разхождаше Иван Георгиев магнатът, а една сянка, твърде прозрачна, за да е човек.

Беше лято. Толкова горещо, колкото от години не се беше случвало. Толкова сухо, че повечето дървета и треви бяха добили леко жълт нюанс. Само една малка къща с градина отпред зеленееше. Наоколо се издигаха не много високи жилищни сгради с дръвчета и бели тротоари отпред. Къщата стоеше като някакъв импровизиран център между три улици, но беше защитена от красива ограда от ковано желязо и легнали полицаи на пътя. Мъж и възрастна жена стояха под сянката на една череша и се мъчеха да разнищят една загадка, която  след вече пет години се беше превърнала почти в легенда. Кой беше тайнственият непознат, който преобърна живота им наопаки? И всеки път завършваше с признанието, че това няма значение, но жив и здрав да е. На стотина километра от тях в една голяма красива къща се чуваше детски смях. Две жени с поне двадесет години разлика, стояха под чардака и лющеха боб. Две деца се гонеха с водни пистолети и създаваха пълна идилия. И само един сравнително млад, но с посребрели коси мъж, стоеше настрани и гледаше с умиление картинката. Пое последната лъжица картофена каша от чинията си, отрони две тежки сълзи и прошепна:

– Мамо, може ли още каша?

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s