Понякога обществото отритва различните. И в никакъв случай не е нужно да си видимо различен, за да бъдеш недостоен за околните. Може да е нещо невидимо за човешкото око, може да е  нещо, което, ако не ти кажат, няма да разбереш, но веднъж узнал ли си го, вече всичко ще е различно. И малко са хората, за които това няма да има значение, но когато всички останали те спъват във всеки един твой опит да намериш щастие, когато си израснал с мисълта, че си различен, недостоен дори, тогава кое би ти дало сили да търсиш своето място под небето? Невежеството може би. Или заблудата?

***

Днес ще е хубав ден! Всички така казват. Домът ни е далеч от големите градове, даже бих казал, че наблизо има само едно малко село, ако десетината къщи се броят за село. А и хората тук не ни харесват. Аз не обичам да говоря с тях. Вместо това, понякога тайно хващам автобуса и отивам до града. Там не знаят! За тях съм просто малко дрипаво момче. Ще мога да тичам по улиците спокойно, да гледам витрината на онзи голяма магазин за играчки, който изглежда като излязъл от приказка! Ако имам късмет, дори бих могъл да вляза и да разгледам отвътре.

Времето днес наистина е страхотно. Макар да е вече септември, все още мирише на лято. Единствено доста по-хладните вечери разкриваха истината. Лятото безвъзвратно си отиваше. Отрупаните с букети цветарски магазини в града и тичащите семейства с големи торби с раници, тетрадки и учебници, ми напомниха, че идва първият учебен ден. Аз ще съм първи клас чак след две години, но и сега се уча на някои неща. Леля Донка ми показва на един стар вестник как да си пиша името, но за сега овладях само първата буква „Н“. Сигурен съм, че скоро ще се справя и с останалите. Ето го! Магазинът за играчки. Сякаш с всеки изминал ден става все по-голям и побира все повече влакчета, кукли, топки. Толкова е шарено и шумно. Днес нямам късмет. Вътре има само една жена с двете си деца. В такива дни не влизам. Трябва да има повечко хора, за да не ме забележи продавачката. Няма да забравя как ми се скара веднъж и дори каза, че е извикала полицай. А ако в домът разберат, че съм пътувал до тук сам, полицаят ще ми е най-малкия проблем. Но тук отпред не преча на никой. Просто стоя и си представям как някой ден и аз ще имам някоя от тези играчки. Мисля си за онова жълтото самолетче на третия рафт. Май е селскостопанско и с него ще мога да тичам из полето и да си представям, че пръскам земята против насекоми. Да, един ден ще е мое. Просто съм сигурен, че няма още дълго да стоя в този дом. Стоя вече няколко часа тук и усещам как стомахът ми почва да се свива. Май е по-добре да се прибирам, наближава време за вечеря, а днес казаха, че ще има мусака. Обичам мусака! Стомахът ми стърже още повече. Тръгвам.

Последните дни нямах възможност да отида до града, но така или иначе самолетчето стоеше вече няколко месеца и надали някой щеше да го купи скоро. Днес е първият учебен ден и сутринта дойдоха от някакво голямо училище и ни донесоха тетрадки, химикали, блокчета, моливи, но аз нали съм още малък и никой не ми даде дори да ги пипна. Голяма несправедливост е това. Следващото идване на чужди хора ще е чак по Коледа и да , тогава може и да има нещо специално за мен, но аз искам моливи. Да рисувам! Нищо. Посетителите ни донесоха и книги. Бате Христо каза, че всяка вечер ще ни чете. Каза, че този път са ни донесли и книга за магическо момче, което лети с метла. Това вече звучи наистина интересно. Нямам търпение.

Едва дочакахме да приключим с вечерята и бате Христо взе книгата. Прочете ни само първата глава, но в следващите няколко седмици всяка вечер сядахме на земята около него и слушахме за подвизите на това приказно момче с белег на челото. Аз също имам един, но е на китката. Веднъж ми казаха, че ме е ухапало куче, друг път, че съм се изгорил на печката, а Алекс даже твърди, че ме е пипнал таласъм. Аз на такива глупости не вярвам. Вече съм голям за таласъми, но истината е, че така и не разбрах от какво ми е белега. Сега обаче, гледам на него по друг начин! Онова момче е специално заради белега си, значи и аз съм специален. Толкова е приятно да слушам колко е умен, как понякога прави пакости, но в крайна сметка стана герой в самия край на книгата. От тук нататък всяка вечер бате Христо ни я четеше. Имахме още няколко книжки, но те бяха много кратки, а и за Кума Лиса и Кумчо Вълчо ни беше писнало да слушаме. Тази книга беше нещо ново!

Днес имаме за задача да нарисуваме за какво мечтаем. Това по принцип е забранена тема за дома, защото на всички ни е ясно какво иска всяко едно от децата, но ни помолиха  да е някакъв предмет. Аз нарисувах огледало. Голямо, по-високо от мен, не, дори от Габриел, а той е много висок и дебел. Огледалото има златна рамка и около него нарисувах мъгла, защото не знам къде е. Тук имаме само едно огледало, но то е в банята и е сложено прекалено високо, за да видя нещо различно от челото си и то от скоро. До вчера и това не виждах. А в книгата, това огледало освен, че показва желанията, също и показва бъдещето. И аз като онова момче искам да се видя с мама и тати! Габриел казва, че всяко огледало може така, но трябва да се виждаш целия, а не само челото. За това аз го нарисувах. Ако намеря такова, ще мога да видя бъдещето си, а то несъмнено е хубаво. Леля Дани смята, че рисувам глупости.

– Тоя ще ме умори. Ивано, ела да видиш, нарисувал тава. Ха-ха-ха. Нарисувай нещо нормално, бе момче! – кара ми се тя, но аз не и се сърдя. Големите не разбират, но би било толкова по-лесно, ако първо питаха, за да получат някакво обяснение, а не директно да се карат. Знае ли човек, може пък отговорът да е логичен.

– Лельо Дани, ама това е огледало, не е тава. Има го в онази..

– Тихо, няма да говориш през мен. Виждам аз какво е! Една обикновена жълта тава. Ей сега ще ти връча една да измиеш! – ама тази жена наистина ли вижда това?

– Ама аз съм нарисувал огледало и не е жълто, а златно, наистина ли не разбирате?

Леле, как я ядосах. Но с какво? Какво казах? Просто исках да ме разбере правилно. Очите и се оцъклиха, тънките и устни почти изчезнаха, а жилите на врата и се опънаха.

– Как смееш, лайно такова. Вече колко години те гледам, а ти да ми говориш така! – капки слюнка летяха от устата и, но аз наведох глава и се надявах бързо да и мине. – Толкова години! Ей затова си още тук, защото много ти знае устата. Даже майка ти не те е искала, затова и те хвърли тук пред вратата. Знаеш ли какво значи името ти Найден? Намерен! Толкоз. Нищо хубаво. Бягай сега да лягаш. Без вечеря за теб!

Защо е толкова лоша с мен? Защо ми говори така? Аз само исках да обясня. Плача, плача много, но се затичвам, защото чувам зад мен звука от смачкана хартия. Огледалото ми! И знам, че няма повече да ми даде да го нарисувам. Добре поне, че ще съм сам и ще мога хубаво да си поплача. Да не ми се смеят. А тя, тя наистина ли ме е хвърлила отпред? Ама отпред има само варели за боклук. Аз боклук ли съм бил за нея? Една леличка, която работеше тук преди ми каза, че майка ми е починала. А сега имам надеждата, че е жива, но пък знам, че не ме е искала. Край! Няма да мисля за това, защото знам, че скоро някое мило семейство ще ме вземе.

През пролетта вали доста. Обаче на мен това много ми харесва. Даже пролетта май ще ми стане любимият сезон точно, защото вали. Е, и есента е така, но тогава вали с дни и не може да се излиза, а напролет вали за кратко, но пълни всички локви. А аз тичам и търся най-голямата. В селото са кални и не отразяват добре, но в града…. Там са бистри, големи и ярки. Сякаш някой е сложил малко щастие в тях и ми го е сервирал на тепсия. Има една особено голяма точно пред магазина за играчки с жълтото самолетче. Вече няколко пъти ходя там. Клякам от едната страна и се виждам цял, макар и не изправен. И чакам. Взирам се, но за сега нямам успех. Нищо няма зад мен. Отражението ми е просто отражение и нищо повече. Така де, аз знам, че един ден ще ги видя. Защото една вечер я сънувах тази локва. Стоях на същото място, леко приведен, а зад мен един мъж със синьо сако и кафяви кадифени кръпки на лактите се приближи и ми подаде жълтото самолетче. И после ме хвана за ръка и тръгнахме заедно към една красива и усмихната руса жена. Така че аз знаех бъдещето, но, ако не го видя в отражението, няма да се сбъдне, нали?

Минаха няколко седмици, после месеци, накрая години. Започнах все по-рядко да търся локви. Онази особено! Защото тя беше най-близо до съня ми, но явно ме излъга съвсем. Вече съм на осемнадесет. Ще си ходя от този дом и знаех, че ще дойде този ден. Само, че мислех, че няма да си тръгна сам и няма да е, защото „вече няма място за теб тук“. Намерили ми работа в някакъв склад, парите ще стигат за таванската стаичка на някакъв дядо. Стига ми.

Прекрачвам този праг. Правил съм го хиляди пъти. Познавам всеки милиметър от него. Ето там вляво е набразден от една игра с камъчета като бях на десет. Някога е бил червен, но отдавна цветът беше абсолютно неопределим. Чувствам се като затворник, който го пускат на свобода след осемнадесет години. Само, че мен ме е страх. А затворникът страх ли го е от свободата? И ето, само крачка и вече не принадлежа на това място и никога не всъщност съм. Беше принуда, но имаше и хубави моменти. И аз като затворникът съм страшно щастлив, че излизам, защото съм готов, но и безумно уплашен, защото не знам дали  и светът е готов за мен. Сбогом!

***

Говорихме си за различните. За онези, които не подозираме, че са такива, но вътрешно копнеят за неща, които ние приемаме за даденост. Да погледнем към улицата. Минават десетки хора в този момент. Една жена с червена рокля говори по телефона и се смее гръмко. Едър мъж с бомбе се е спрял на тротоара и свива цигара. Младо семейство с бебе в количка обсъжда покупките, които трябва да направят преди да се приберат. И никой не забелязва мършаво, дрипаво момче, което стои пред една локва и е отправило чакащ поглед сякаш отвъд нея. Не идва за пръв път. Веднъж дори говореше за някаква история от преди да го има. За момче с жълта тава и история от някаква книга, но беше толкова въодушевено, че говореше изключително бързо и му се губеше смисъла. Днес пак е тук. Пред магазина за детски играчки. И ето, един мъж със синьо сако и кафяви кадифени кръпки на лактите излиза от магазина и носи малко избеляло жълто самолетче. Приближава се до момченцето и му го подава. Детето поглежда към играчката и първоначално се стряска, заради големият белег на лявата му китка. Но после се изправя, поема самолетчето и се усмихва. На няколко метра от тях ги чака усмихната и много красива руса жена. Разменят си няколко думи и детето ги поглежда едновременно с щастие и почуда. После поглежда надолу към локвата, усмихва се сякаш вижда нещо безкрайно прекрасно, хваща ръката на мъжа и тръгва с него към милата жена с топла усмивка. И да, един обикновен ден, нали? Или пък не? Защото сънищата понякога наистина се сбъдват, но не знаеш от кой ъгъл си ги сънувал.