Сутрин. Шест часът. Душ, кафе, миене на зъби. Прическа…ха-ха. Аз нямам коса. Някъде преди 10 години видях, че започва да оредява, а да си на двадесет и пет и да нямаш коса не е много приятно, за това реших да я обръсна и така до ден днешен. Обличам се и тръгвам. Понякога се чудя защо въобще ходя с кола на работа, като трафикът сутрин е убийствен. Вярно, че в метрото е страшна блъсканица, но поне не губиш време да се чудиш къде точно да паркираш и как да стигнеш навреме на работа.

Всяка сутрин тръгвам с поне десет минути по-рано от необходимото и пак съм на косъм да закъснея. Не обичам първите смени. Не стига, че ми се спи, ами винаги има някоя кисела бабичка, която въпреки студа и леда навън е решила точно в осем да си вземе двайсет и петте вида лекарства по здравна каса и докато ме чака, да мрънка как децата били далеч и нямало кой да и помага. Всеки път питам, а защо излиза толкова рано, като може да изчака обедно време, когато евентуално няма да е заледено. Или и да е, поне  ще има кой да и помогне, ако случайно падне. Безсмислено! На следващия месец всичко се повтаря. Поне до десет часа съм в безтегловност. Особено в събота. Минават някакви хора. Един за аналгин, друг за адаптирано мляко, а вчера имаше едно момиче, което търсеше витамини за кон. После се оказа, че всъщност търси конски шампоан с витамини, но така или иначе работя в човешка аптека. Има и някои редовни. Например една жена на около двадесет и пет – тридесет години. Вече пети или шести месец мината първо за тестове за овулация, а след около две седмици и за тестове за бременност. Иска се търпение, момиче. Освен, ако не стане беля, тогава и от половин опит ще стане. Снощи май пих повечко, щом се сещам за онази Анелия. Добре, че и тя не искаше бебе, защото съм млад още. След като направя петдесет, може и да се реша на нещо сериозно. За сега така си ми е много добре. После идват за памперси, антибиотик и капки за нос. Забавление! Учих толкова години, а накрая имам най-скучната работа. Би било супер, ако ни разрешаваха да си слушаме музика, поне да не е толкова скучно. Пет часът. Край, колежката да се оправя. Аз отивам да спя. Не се издържа така. Обещавам, че следващият петък няма да излизам. И знам, че няма да стане.

Сряда. Април. Втора смяна. Поне се наспах. Ето го и момичето с тестовете за бременност. Припомних си кога я видях за пръв път, значи трябва да и е седми месец опити, ако съм я засякал още от първия месец. Този път тестове за бременност. Щеше да е като всеки месец, но имаше и рецепта за лекарства.

– Имате капки за нос, сироп за кашлица и хапчета за гърло. Тук пише Мартин на четири години, така ли? – по дяволите. Ама тя си има дете. На кой му трябва второ, не ги разбирам тези хора.

– Да, да, за малкия. Нещо от градината, знаете как е.

Знам аз, именно. Първо само акат, реват, а после сополи и пак реват. Ужас.

Събота. Август. Отново първа смяна. За не знам и аз кой път си обещавам, че ще се наспя в петък и няма да ходя да пия. Спирам да се залъгвам. Ще се наспя във вторник примерно. Ето я, пак е тук. Залагам на тест за овулация, макар да не съм я виждал последните месеци. Подава ми рецептурна книжка със специална рецепта. По дяволите! Инжекции. Инжекции, които се изписват след операции, обикновено рак или друго подобно. В папката има и епикриза. Не трябва да гледам. Не трябва да се възползвам от възможността. Не трябва, но поглеждам. Ендометриоза. Е, поне не е рак, но може би повече няма да и продам тест. Нито за овулация, нито за бременост.

От самото начало, от съвсем първия път, в който си купи тест от мен, все я подкачах, макар и умствено, че иска дете. После разбрах, че иска второ дете. Все пак аз не искам дори сериозна връзка, пък какво остава за дете. Всъщност искам и аз един ден наследник, но има време, нали? Има ли?

Ноември. Следобед. Днес една жена си купи лентички за овулация. Спомних си за онова момиче. Сякаш ме отбягваше. Не я виждах както преди. Е, надали е умишлено, защото тя не знае, че я засичах и се обзалагах мислено сам със себе си какво точно ще си купи. Обаче малко ми домъчня. Беше жизнерадостна, с искрящи очи, дори може да се каже семпло красива. И сега е всичко това, но има и тъга, или аз си го втълпявам? Тя е млада, има време за тези неща. Сега се замислям, ами аз съм може би с около десет години по-голям от нея, а още дори сериозна връзка нямам. Ами, ако се сетя прекалено късно и после се окаже, че и аз имам проблем? Защото тези неща идват с гръм и трясък, а на петдесет нямаш десет години да чакаш. По дяволите!

Май. Първа смяна. Днес е доста хладно, макар вече пролетта да е тук, да не кажа, че до вчера и лятото като че ли се показваше. Събота е, но аз съм абсолютно в кондиция. Отдавна не съм ходил на запои преди първа смяна. Чувствам се като онези, които броят дните откакто са чисти, дали от алкохол или от наркотици, а може и хазарт. Не знам какво си мислех до сега. Не съм на петнайсет вече, не ми прилягат тези неща. А и каква точно жена ще си намеря в една дупка пълна с пияни и почти голи жени? Да, да, знам, че и нормални хора ходят по дискотеките, но да си го кажем честно, трудна работа е свалка в бар, когато музиката е толкова силна, че не чуваш дори собствените си мисли, а камо ли думите на човека пред теб. Освен, ако свалката е без думи.

Отварям даже малко по-рано, но тъкмо ще имам време да си изпия кафето преди първите клиенти. Да се учудвам ли? Няма осем и бабата, която децата са я оставили и няма кой да я гледа е пак тук. Вече не я питам защо не чака по-нормално време. Просто търси внимание. И по обед да дойде, пак ще мрънка. Да съм жив и здрав и аз да имам тази възможност. Както един приятел казва „Като се пенсионирам, ще взема две големи десет литрови бутилки и ще се бутам в трамвая в час пик да ходя за вода.“ И аз така, ако доживея. Следващият клиент.

– Здравейте, имате ли тези витамини?

Вдигам глава. Знаех си, че този глас ми е познат. Тя. Отново онова момиче, не съм я виждал половин година. А тя дори не знае, че съм чакал да влезе отново тук. Взимам рецептата. Витамини за бременни? Дали? Решавам да действам:

– Извинете за деликатния въпрос, но бременна ли сте? Просто да знам каква дозировка да напиша на кутията.

– Да, бременна съм в четвъртия месец.- очите и засияха. Боже, какво щастие. Краката ми се подкосиха, а очите ми се насълзиха. Мамка му, това не мога да и го обясня, тя не трябва да ме вижда. – но извинете, аз ги пия все по едно на ден. Има ли различна дозировка?

– А, не. Извинете. Подведох се по други витамини. – скалъпих набързо все с наведена глава. Подавам и ги и тя излиза. На изхода я поглеждам. Сякаш лъч светлина излиза от нея. Не стъпва по земята, а се рее някъде там на собствен облак. Лети, а все на земята! Обича и се смее. Тя просто живее! Жива и здрава да е си желая наум. Какво ли не прави сбъднатата мечта с човека!

– Господине, господине! И мен така да ме гледахте, щях да съм много щастлива. – тръсвам глава и се връщам на земята. Пред мен стои жена с нежна усмивка и рецепта в ръка. Крем за изгаряне. Не знам къде, но скоро не бях виждал толкова красиво създание. Боже, какво става с мен днес? Красива е, много е красива. И съм сигурен, че довечера ще излезе с мен! Няма повече да чакам, не и в този живот.