В края на месец октомври, в средата на златната есен, когато се радваме на поредната порция слънчеви лъчи в иначе прохладното време, едно малко местенце празнува. Да си го кажем, повечето от вас свързват 26-ти само с именните дни на свои близки и познати и надали сте се сещали, че има и друго. Че един цял град празнува. Хората му излизат на площада или по главната му улица, радват се на оркестри, танцьори, клоуни дори, а децата тичат към виенското колело или към поредната порция сладост под формата на захарен памук, карамелизирани пуканки или желирани бонбони.

В Сливен, всеки обед точно в дванадесет часа, градският часовник пее. Спомням си, че в гимназията, която се намира в близост до него, нашият учител спираше урока и го оставяше „да се изкаже“ както той казваше.

Стани, стани, юнак Балкански!
От сън дълбок се събуди.

Оставяхме го и му се радвахме. Към днешна дата, винаги, когато го засека да пее, пак му се радвам, но в очите на детето ми виждам едно малко пламъче, което се кълнях, че няма да угасне в моя поглед. Кълнях се, но има неща, които възрастта не прощава. Улисани в дневни грижи и тревоги, забравяме да се радваме на ей такива простички неща. Добре, че са децата да ни напомнят понякога, че щастието няма нужда да бъде търсено, то е неизменно покрай нас. Трябват само очи да го видят и сърце да го усети.

В онези години много обичах Димитровден. Идваше панаир, който до ден днешен се установява в дните около 26-ти Октомври, макар и на различно място. Тогава, на площада идваха блъскащи колички, Виенско колело, пушки с награди, патета с въдици, въртележки и всякакви такива. Имам един чичо, който всяка година ме взимаше за няколко часа привечер и ме водеше там. Майка ми винаги заръчваше да не се качвам сама на високата въртележка ( наричахме я Пеперудите, заради крилцата на седалките), да не ям карамелизирана ябълка, захарни бастунчета и още куп такива. И чичо ми се усмихваше, съгласяваше се и приемаше тези предупреждения за списък какво точно да правим. Като вече бивш военен, му доставяше голямо удоволствие радостта ми от пушките и стрелбата по орехи. А като един по-едър човек, качването му на Пеперудите беше немислимо. Така, накрая се прибирах със захарен памук, карамелизирана ябълка, няколко захарни бастунчета, спечелени от стрелбата плюшени играчки и преливащо от емоции сърце. Чаках всеки Димитровден с нетърпение.

Сега е ред на голямото дете. Последната година се старах много да избягваме струпване на хора, хранителни продукти с неизяснен произход и хигиена, но как да избягам от жаждата по този поглед, когато види огромния розов, син или бял захарен памук. Накрая му купих, на себе си също. После се радвахме на духовите оркестри, които освен стандартни класически произведения, ни зарадваха и със съвременна филмова музика. Клоуни с червени носове, кокили, огньове и тромби радваха децата по улиците. Човек може да се сърди на тази пъстра еуфория само, ако не е видял реакцията на малко дете.

Тази година, за жалост ще пропуснем, но Димитровден ще има, и празник ще има. И дори да наложат най-суровите ограничения, и хора по улиците да няма. Дори клоуните да се приберат и панаирът да не посети града тази година, Сливен пак ще има празник. Докато „Стани, Стани, юнак Балкански“ звучи из града, докато има кой да се радва на тази обедна песен, докато има очички, които да сияят винаги щом я чуят, докато хората все още си честитят празника, Димитровден ще съществува. Не само на 26-ти Октомври, а всеки обед точно в дванадесет часа.