Разкази

Всичко

Ето го! Моето малко момче. Моето прекрасно дете, което гледа, но още не знае какво вижда, а сигурно и нищо не вижда. Отваря бавно очички, после бавно ги затваря. Прозява се. Онези календари с новородени преливат от сладост. А когато видиш това на живо, и когато то си е твое, си склонен да се пръснеш. От любов, от гордост, от щастие! Казват, че се забравя болката от раждането. Така е. Още щом го чух да плаче за пръв път, вече нищо друго нямаше значение. Просто започнах да плача с глас и да благодаря на Господ! И ето го сега в ръцете ми. Държи ми показалеца, който е по-голям от ръчичката му. И спи блажено. Спи като ангел. Ухае на облачета и дъга, на лазурно щастие и утрин в планината.

– Здравей, любов! Здравей, смисъл на моя живот! – казвам с насълзени очи.

Връщам се в реалността. Спомените са много, много хубаво нещо, но днес се очаква да съм в кондиция, а аз все съм на ръба да заплача. Подготвяме се за този ден от няколко месеца, но аз едва снощи осъзнах какво се случва. Снощи, когато ми звънна, че я е закарал да ражда. И аз съм щастлива и притеснена, и не особено на себе си. И още куп неща едновременно. Вече шест часа тя е вътре, а ние стоим пред родилното и чакаме някакви новини. А той е кълбо от нерви и само крачи. Знам, че тя е всичко, което той иска. Знам и обратното, защото виждам как тя го гледа винаги, когато не знаят, че ги наблюдавам. Какво повече бих могла да искам? Да не се откъсна от него? Невъзможно! Още щом чух „момче е“ бях наясно, че ще дойде този момент. Бабите едно време казваха, че синът е син до време, после отлита и никога не се връща. А дъщерята е дъщеря до живот. Не вярвам аз на тези неща, но дори да е така, на мен ми стига, че той е това, което е! Не мога да съм по-горда.

И ето го пак. Плези ми се. Яде пюре от морков и се смее. Капчици пюре хвърчат навсякъде и особено по розовата ми блуза. Но той се смее с глас и как да прекъсна всичко това? Не мога, а и да можех, не бих! Подавам следващата пълна лъжица, той изяжда половината, а другата половина още стои в устата му. Правя поредната смешна физиономия и ето! Резултатът е налице. Смее се с глас и пръска поредна порция оранжеви капки. Любим. Толкова любим ми е! С тези пухкави розови бузки, беззъба усмивка и искрящи очи.

Крачи нервно.

– Колко време мина? Не издържам вече!– казва тихо.

– Аз те раждах единайсет часа. Потърпи. Тя е силна и е в добри ръце. –казвам аз и поредният спомен се забива в погледа ми.

– Само бъди спокоен, нали?- и той впива мен тези тъмни очи.

Тези дълбоки очи. Гледат те и минават през теб. Виждаш раждането на поредната пакост в тях! Онзи палав пламък, който те кара да си нащрек, но накрая пак си изненадан.

– Мамо, цункай. Ох! – тича той с издадено палче и мрънка, че котето го одрало.

– Няма, мамо. Ето, цунках. – казвам и го галя по непокорната глава. – те котетата така правят. Остави го сега да си спи.

И той се затичва към гълъбите и съвсем забравя и за котето и за палеца.

– Майко, не става. Влизам да видя дали ще ми дадат някаква информация.

И той влиза, а аз се отпускам на пейката в чакалнята и затварям очи.

– Страх ме е! – казва с тънко и плахо гласче и насълзени очи.

– От какво те е страх, слънце. Да, наложи се да пропуснеш първите ти дни в първи клас, но са само три. Не са много.

– Не, много са! Те вече знаят толкова много, а аз сега тръгвам. И ще ми се смеят! – вече е съвсем близо до това да се разплаче.

– Слушай сега. Нека сключим една сделка. Ако довечера, като те взема, се окаже, че си прав, ще мислим как да действаме. Ако се окаже, че се притесняваш напразно, ще си купим ягодов сладолед. И на мен много ми се яде и усещам, че довечера  ще си хапна.

Той още не се е върнал, а на мен главата ми се пълни със спомени, сякаш някой тайно промива стара лента от фотоапарат. Следват първият бой в училище, първият опит да си скрие бележника, първата нещастна любов, първият ден в университета. Сякаш някой ми разказва за живот, който ми е много познат, но няма как да се е развил толкова бързо. Моето момче, моето голямо момче, което днес ще стане мъж!

Ето го пак. Спи в обятията ми. Само на един ден!

– Честит първи ден на този сят, слънце мое!

– Ще го разглезите така. Не може да е все в ръцете ви!- казва санитарката в родилното.

– Права сте. Един ден ще отлети и тогава няма да мога да го задържа. За сега му е добре в обятията ми!

Ето, леко отваря очи. Спокоен е. Идва време за хранене, но все още просто се събужда. Ето този миг искам да запечатам. Защото ще се учи да се смее с дни, ще лази с месеци, ще върви с години, но ще бъде на един ден само още няколко часа и искам да попия всеки момент и, когато един ден порасне, аз да мога да кажа „ А беше ей толкова голям“ и това да не е просто фраза, а истински жив спомен. Кой би могъл да знае, че майчината любов е толкова голяма, че всеки момент се чудиш, имаш ли място за още? ( докато не дойде второто дете ).

– Честито, майко! Стана баба! Аз съм най-щастливият мъж на света!

И това е всичко, което искам да чуя!

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s