Пролетта е красив сезон. Всичко се събужда от дългия си зимен сън. По-ярко зелено от това на нова дървесна корона надали сте виждали. Или по-цветно от полята разделящи селата. Там, където вечер се гонят щурци и светулки, а денем пчелите създават оная прекрасна земна идилия, която в града не можеш да усетиш. Въздухът става различен и не говоря само за милионите цветчета, които се бият едно друго кое е по-ароматно. Има и нещо друго. Един такъв аромат на очакване, на надежда, на желание. Усещането, че нещо предстои, нещо ще се случи дори тогава, когато нищо друго не предвещава промяна. Ама тя идва! Идва и не пита. Особено, когато предводителят ѝ е любов. Не говорим за страст, не говорим за плътско желание, нито за умопомрачаваща и всепоглъщаща сила, а за оная дето те омайва до там, дето не знаеш, че има и друго освен нея. Оная, дето знаеш, че на финала ще е отново с теб, а след края пак! Ако трябва, ще умре сто пъти, но на сто и първия пак ще се изправи и ще те прегърне! Любов да сложиш масата за обяд, да се нахраниш първа, но да оставиш по малко от всичко да има за него! Любов, която е станала такава част от теб, че, когато смъртта каже „Край“ ти да се усмихнеш и да кажеш „Само гледай!“. И да се държиш все едно нищо не се е случило, дори това да накара околните да си мислят, че вече не си с всичкия си. Сега разбирате ли? Няма значение, защото такова нещо съществува!

***

Ето го! Писмото! Ах, как чакам аз всяка сутрин тоя пощальон, а той сякаш нарочно решава да остави нашата къща все за накрая. Или може и да е първа, но аз си знам какво е да чакаш. Чудя се как може да ми пише все така с надежда, с умиление. Не пише сякаш ме познава, това никога не съм го разбирала, та той не ме е виждал никога. Как би могъл да се държи с мен все едно ме познава? Не, той се държи така, все едно иска да ме познава. Все едно без това не може да започне нов ден, но ако дори за минута загуби желание, ще се извие буря, ще изкърши фиданките в градината и ще изпочупи керемидите по покрива. Ей това ми е повече от всичко! Чета и попивам всяка дума. Иска да се видим! Ах как искам и аз, но не мога. Хората са казали, че каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи. И аз съм живото доказателство за това. Вярно е, че всичко започна на шега, но не съм убедена, че дори да знаех, че ще се влюбим, бих постъпила по друг начин. Но, когато непознат те срещне и те попита „ Ти не си ли на Кара Георги щерката?“ без да те познава, знаеш, че не си първа хубост. А може би съм? Но в свят, в който красотата е руса със светли очи и розови страни, ожарената като от слънце кожа и катранената коса нямат място. И така стигнах до там да му изпратя чужда снимка. Ваня надали някога ще разбере, но нейното лице доведе до това, той да продължава да ми пише. Е, може пък да му харесва, това, което чете, а не това, което е видял, но как бих могла да разчитам на това? Той не ми прати снимка, но аз нито за момент не се усъмних във външния му вид.  Може би това няма значение. Защото всичко онова, което рисувам в последните месеци в главата си, рисувам със сърце, а в женското сърце не може да влезе грозен мъж! Той дори да е такъв, за нея е перфектен! Ще се видим! Реших го! И ще му се покажа. Щом аз се чувствам така, дълбоко се съмнявам, че той ще приема нещата по различен начин. И съм сигурна, че ще прости тази моя лъжа. Ах, кому са нужни тея лъжи? На страхът и на съмнението, а в младото женско сърце и двете са постоянен гост.

Ето го, под сянката на дървото! Красив е, много, ама много по-красив от това, което си представях. Как го познах ли? Веднага, на секундата. Няма кой друг да е. Погледнах го и вече знаех. Мога да мина покрай него съвсем спокойно, дори да го заговоря и той няма да разбере, че това съм аз. Как би могъл, когато очаква съвсем друго момиче. Мога да отида при него, но не искам. Надали бих могла да стоя толкова близо и просто да подмина. Но не мога и да призная. Не искам. Не, искам, но страхът ме скова и аз просто стоя и го гледам леко прикрита, без да има нужда. А как стана това? Дори и не разбрах, как той ме видя и защо тръгна към мен? Стой спокойно, Васило, той не знае коя си!

– Васила? Ти трябва да си, нали? – казва ми той и нежно се усмихва.

– Аз, не! Не съм Васила и си тръгвам. – казвам, но продължавам да го гледам в очите и стоя като закована.

– Васила си! Аз на снимката не повярвах. В очите на моята Васила трябва да има топлина, а момичето от снимката беше цялата лед. А и огледай се – казва той и обхожда площада с ръка – дали друга ме забелязва? Да не говорим да ме гледа втренчено. – усмивката му прави всяка негова дума да звучи като песен, а не като назидание.

Една година по-късно, Николай ме заведе отново там. Не се усетих какво правим, докато не се спряхме точно на онова местенце, където го видях за пръв път. Там, където станах неговата Васила. А той се спря, погледна ме, взе ръцете ми в своите и заговори.

– Я сега си представи, ако не беше дошла от страх, че не си достатъчно красива? Или, ако не те бях познал ? – погледна ме той с усмивка.

– Не искам да си го представям. Направих грешка, но не бих могла да съжалявам. Тази грешка ни доведе до тук. А ти как ме позна?

– Познах те със сърцето си, мое момиче. Аз така те обичам, не с очите. Ако бях се влюбил в снимката, никога нямаше да разбера, че моята любима е дошла на срещата и щях да си чакам напразно.

Прав е! Притеснявах се за нещо, което, ако се беше случило, нямаше да е грешка. Защото кой би обичал, ако всичко в което вярва е руса коса и сини очи? Това не е любов или поне не любовта, която аз искам! В този ден той ми обеща, че честичко ще намираме време да се срещаме отново там, под дървото, защото „ и то е живо и има нужда от храна. И ние ще го храним с любов. Нека ни вижда, нека ни слуша и да живее“ каза в онзи ден. И да, всяка година, около този ден, ние ходим на една специална разходка. Брястът е в центъра на града и ние често минаваме покрай него, но само минаваме. А това е една разходка до него. Като малък поход, тържествуващ всичко онова, което спечелихме в един пролетен ден и градим през всички сезони. А това е последната, година, в която отидохме сами. После бяхме с дете, след няколко години с две. След време с внуци, а в един момент с бастуни. Но тази разходка си остана също толкова важна, колкото беше още първият път.

***

На 27.03.2007г. баба си отиде. Няколко дни по-късно я изпратихме за последно. Няма да обяснявам как се чувствахме всички, но има един човек, който реагира различно. Дядо сякаш не осъзна какво се е случило или просто не искаше да приеме ситуацията. Не плака, не я спомена дори. Просто изчака кротко да приключи церемонията и да се прибере. Ще си кажете, че е от старост или просто не я е обичал. А аз ще кажа, че може би така реагира човек, който е живял щастливо, обичал е и е бил обичан истински. Защото не трябва да съжаляваме за това, че всичко е приключило, когато всъщност сме щастливи, че въобще сме го имали.

До последно дядо ходеше редовно под Бряста. Подпираше се на бастуна си и се усмихваше гледайки някъде там в пространството. После се залежа и спря да ходи. А накрая отиде и той там. Там, при неговата Васила! А дървото? Дървото вече никой не го хранеше. Повечето го подминаваха, свикнали с присъствието му. Само понякога, някой турист се снимаше до него, но след секунда си тръгваше и нито една любовна дума не бе изричана по клоните му с години. А кой би живял така? Никой. За дървото важи същото. Листо по листо то си отиде. Клонче под клонче изсъхна. От време на време имаше надежда за него, защото все още младите си уговаряха срещи покрай него, но любовни думи нямаше. Викаха ботаници, викаха експерти. Измислиха цяла нова болест и обясниха смъртта му. Но ние знаем истината. Човекът толкова много да прилича на него. Без добра дума, без любов, без милувка дори, не би оцелял. Тогава защо искаме това от него? От Стария Бряст?