Лилията е нежно цвете. Не случайно цветарите я обичат толкова много. Може би повече от половината сватбени украси са с участието ѝ. И как иначе? Дори само да я погледнеш, усещаш топлота. Прилича на самодива, изляза да се къпе на реката. Или на планински повей с дъх на цветя, на гора, на вода. Нежна като утринна роса, неподготвена за бързащото слънце. Неочакваща да падне в пръстта и да се загуби преди първите лъчи. Ако обичаш някого, купи му лилия. Тя говори сама, нямаш нужда от картичка. Нямаш нужда и от опаковъчна хартия или онези сушени цветя и зелени листа, които се слагат в букетите. Лилията е достатъчна. Да бъде красива, да бъде силна, да бъде лилия!

***
                Денят беше мразовит. Лили мразеше всякакви температури под десет градуса и трудно вирееше при такива условия. Да кажем, че направо ѝ беше трудно да говори докато не се стопли хубаво. Затова, не беше чудно, че като всяка сутрин, притичваше между хората по тротоара и се шмугваше почти незабелязано във фоайето на сградата. Навън хората дори не забелязваха, че това малко крехко създание се движи като колибри между едри капки дъжд.

– Добро утро, госпожо Игнатова – поздрави я охраната. – Днес май ви е студено.

– Добро утро, Мишо, спри с това „госпожо“. Студено ми е както винаги. Да идва вече тази пролет, че не се издържа. – казва Лили с усмивка. Тя просто не можеше да се муси. Дори, когато се опитваше да е сърдита, очите и я издаваха. Да, понякога беше малко отнесена, някак по-затворена и не се усмихваше много често, но отглеждаше сама пет годишния си син, а самотното родителство никога не е било лесно. Тя никога не говореше за мъжа си. Някой дочул, че е починал, друг, че я оставил заради друга и избягал, но никой не знаеше кое е истина. – Мишо, бързам да си направя кафе. Лек ден ти желая!

– Лек ден и от мен госпожо Игнатова – колкото и пъти да му правеше забележка, Михаил си беше възпитан така. Вече на над петдесет, вдовец с две големи дъщери, които живееха в чужбина, но си идваха редовно заради него, той не си позволяваше никога да повиши тон на жена. Възпитанието му беше такова, че да се държи уважително с жените, беше въпрос на чест.

Лили се качи на втория етаж, поздрави една колежка от Човешки ресурси и влезе директно в дамската тоалетна. По дяволите, термосът с кафето беше в ръцете и. Надали Мишо го е пропуснал. Така става като лъжеше. Просто беше свикнала да е на тръни, да се оправдава постоянно и да избягва всякакъв контакт с мъже. Три години по-късно, тя все още не можеше да живее спокойно. Можеше просто да каже, че бърза. Както и да е. Поглежда се в огледалото. Лек грим, черна блуза с поло яка, широк вълнен панталон, пусната коса. Нищо не личи. Лили тръгна към нейното местенце. Постави термосът до клавиатурата и свали вълненото палто. Смяната ѝ започваше след пет минути и времето, което ѝ оставаше, стигаше едва да зареди всички програми, които ѝ бяха  необходими. Работеше за 112 вече трета година. Беше ставала, макар и само по слух, свидетел на какво ли не. Не виждаше случките, но въображението ѝ беше достатъчно, за да рисува всяка една картина в главата ѝ. Изключително тежка работа, която не беше за всеки. Да слушаш всеки ден ридаещи, понякога викащи, псуващи хора, как се молят за помощ. За някой, който да спаси близките им, докато самите те се чувстват изключително безполезни в този момент. Трудно начинание. Имаше много случаи, които щяха да останат до живот в съзнанието ѝ. Например за малкото дете, което беше ужилено от пчела, а беше алергично. Звучи елементарно, нали? Но за майката не. Щеше да помни и онзи пожар, който остави едно дете сираче, или верижната катастрофа на границата с Гърция. Наистина много трудна работа, а на Лили не ѝ тежеше. Отстрани човек би си казал, че тя не просто отива с желание на работа, а сякаш живееше за това да е там, когато повечето не са.

Денят минаваше сравнително спокойно. Наближаваше обедната и почивка и Лили се подготвяше да извади сандвича си от дамската си чанта, когато получи пореден сигнал.

– 112, какъв е случая?

– Аз….аз….имам нужда от линейка – чу се тих треперещ глас отсреща.

– За кого е линейката? Какви са оплакванията?

– За мъжа ми, след малко вече няма да можете да му помогнете, но опитайте, за да не ми тежи.

– Госпожо, не ви разбирам – Лили се намести на стола си. Имаше нещо различно в този сигнал. – Какво му има на съпругът ви?

– Още нищо, но… Вие сте виновни. Има над двадесет сигнала за скандали и домашно насилие в полицията и нищо. Нищо! Аз продължавам да живея така. Днес казвам КРАЙ! Пратете линейка на „Самодивско поле“ 43.

Жената затвори. Лили се зачуди. Длъжна беше да изпрати линейка, полицейски патрул също, но не искаше. Плашеше я само това, че всеки сигнал се записваше, а работата ѝ беше много важна. Лили изчака. Даде ѝ преднина и тогава пусна сигнала. Трепереше цяла от превъзбуда. Ситни капчици ошариха челото ѝ. Пот се стичаше по гърба ѝ, а на лицето ѝ едва доловимо премина усмивка. Никога не разбра какво се е случило.

След работа мина и взе Коко от детската градина. Малкото момченце беше пълна нейна противоположност. Русо, с ярки зелени очи и розови бузки. Съседите редовно коментираха, че явно и баща му е красив, защото зеленият цвят на ирисите се среща най-рядко. Детето я обичаше безкрайно. Двамата живееха един за друг.

– Мамо, мамо, ще ми сготвиш ли леща? – с умни очички я гледаше той.

– Разбира се, слънце мое. Още тази вечер. Може да си препечем филийки с масло и да гледаме заедно някое детско филмче. Искаш ли?

Как да не иска? Детето направо засия. Лили знаеше как да предизвика най-големите усмивки у своето дете. Два часа по-късно двамата вече седяха на дивана с чиния с препечени филийки с масло и две празни купи на масата. Лили се беше замислила за това, какво да сготви на следващия ден. Малкото момченце я гледаше с благоговение в очите. Но погледът му се спусна надолу и се спря на дебелият розов белег на врата на майка му. Усмивката му угасна, момчето наведе глава и попита.

– Мамо, някой ден ще ми разкажеш ли от къде ти е този белег на гърлото?

Лили застина. Дъхът ѝ секна, а кръвта ѝ се оттече от лицето. Тя се размърда, остави чинията на масата и прочисти гърлото си.

– Миличък, нали съм ти казвала, малък си още. Не е кой знае какво.

– Мамо, един ден чух съседите да говорят и казаха, че тати ти го е направил. Той лош човек ли е бил?

Лили знаеше, че ще дойде този момент, но Калоян беше само на пет. Тя не желаеше да го лъже, но как би могла да му каже истината? Не, на малките деца тези неща трябва да им се спестяват. Вместо това, тя реши да му обясни нещата по друг начин без той да разбере.

– Знаеш ли какво? Днес мисля да ти разкажа една приказка. И без това забравих да купя нова книжка. Но историята е малко тъжна, ще можеш ли да я изслушаш цялата?

– Мамо, аз съм вече голям!

– Добре, слушай сега и моля да не ме прекъсваш. Имало едно време принц и принцеса. Те се обичали много и решили, че ще се оженят. Но скоро след сватбата, принцът бил прокълнат и се превърнал в различен човек. Станал мрачен, жесток дори. Плашел принцесата много, често нарочно. Проклятието било такова, че през деня принцът бил същият като преди. Хората го познавали като мил и добър човек, но вечер ставал зъл и тираничен. Зад стените на двореца нещата били като в кошмар. Принцесата опитала няколко пъти да потърси помощ, но никой не ѝ вярвал, а вечер принцът се ядосвал още повече, че тя говори така за него. Станал още по-жесток. Обиждал я постоянно, викал ѝ, често я наранявал. Един ден принцесата прочела в една книга, че това проклятие е необратимо, но не можела повече да живее така. В книгата пишело, че само, ако принцът падне от северната кула по изгрев слънце, принцесата ще бъде спасена. Тя замислила план как да го извика точно по изгрев в северната кула и макар да било много трудно, в крайна сметка успяла и била вече свободна. В последната година била отслабнала много и успяла да влезе в спалнята през прозорчето на банята в заключената отвън спалня и никой не я заподозрял. Случилото се било много много лошо и тя не била невинна. Разбираш ли?

– Да, мамо, но тя се е спасила. Тогава това не е ли щастлив край?

– Не, слънце, не е. Принцесата била свободна, но цял живот живяла с мисълта какво е сторила. Случилото се никога не би могло да бъде хубаво.

– Но принцът е бил много зъл, наранявал я е, лъжел е хората и е бил жесток с нея.

– Да, така е. – пое дъх и добави – Да, той е бил всичко онова, което не искам ти да си! – Лили гледаше с мокър поглед право в зелените очи, които ѝ бяха толкова познати от един друг живот. Една тежка сълза падна върху крачето на Калоян.

– Няма, мамо, обещавам! Никога, никога, никога. Не плачи, а идвай да си мием зъбите и да лягаме.

Тази вечер Лили усети някакво облекчение. Да, най-вероятно кошмарите никога нямаше да спрат, хората все така щяха да продължат да говорят, Калоян щеше да става все по-любопитен и скоро щеше да дойде денят за истината или поне официалната такава, но се зароди едно ново чувство. Спокойствие. Скоро беше чела, че дори хора с вродени аномалии, които водят до насилие, се повлияват, ако растат в правилна среда. Калоян можеше да е пълно копие на баща си външно, но беше много мило, усмихнато и грижовно дете. Беше сърдечен, остроумен, любопитен, отворен за света. Беше любвеобилен, силен и прегръщаше силно и горещо. Всичко онова, което той не беше!