Разкази

Чакалнята

Повечето хора обичат есента, някои дори и зимата. Аз лично не съм от тях. Какво хубаво има в петте пласта дрехи (минимум), вятъра и сополите? Ами нищо! Вече ми е писнало всяка година още при първия по-хладен повей, аз да тичам при личната, защото се разболявам. „Най-хубавото“ е, че тялото ми създава идеална среда за усложнения и самолечение, витамини и чайчета не действат. Мразя да чакам. Има толкова много други неща, които мога да свърша през това време. Изнервям се още на десетата минута. Няма много хора, но потокът тече бавно. Белите стени и плочки по пода създават една почти стерилна среда и не говоря само за хигиената. Никой не говори. Чуват се само автомобилите навън и от време на време вратите, когато някой влезе или излезе. На стола срещу мен се е настанил мъж на около шейсет с посребряла коса и добродушно лице. Е, очите не мога да видя. Скрил ги е зад черни очила и виждайки бастунчето в ръцете му, бързо разбирам защо.

Точно пред него има ниска масичка с две детски столчета и няколко дървени играчки, бели листи и моливи. Напомнят ми на тези, с които си играех аз като малка. Низанка и две чашки с една чинийка. Изглежда другата е изгубена. Тъкмо си мисля дали тези играчки не са за деца във възраст, в която няма да стоят  мирно на столче да си играят, когато влиза една млада жена с момиченце на около пет. Детето обхожда чакалнята с жаден поглед, вижда играчките и веднага моли да седне точно там.

– Ася, аз няма къде да седна там. Виж, че столовете са заети. – казва майката с тих глас.

– Но мамо, аз мога да седна сама, а ти седни ей там до леличката с лилавото яке. Моля те! – детето  свива ръчички като за молитва, поглежда майка си с големите си очи и тя се разтапя под тежестта  ѝ.

Момиченцето сваля палтото си, подава го на майка си и с голяма усмивка се затичва и сяда на едното столче. Започва да рисува трескаво и вглъбено и само от време на време оглежда хората около себе си като задържа погледа си малко повече върху мъжа с очилата. Малко след третата рисунка, тя надига глава отново, поглежда мъжа и продумва:

– Извинете, господине. Защо носите слънчеви очила като днес е облачно? – майката веднага се надига смутена и тръгва да ѝ се скара, но мъжът вдига ръка по посока на шума и я спира.

– Защото не виждам, момичето ми. – казва нежно и ѝ се усмихва.

– Като не виждате, защо са ви очила? Слънцето не може да ви пречи. – любопитството ѝ ескалира, но е очевидно, че мъжът не се засяга, а напротив, приятно му е да води този разговор.

– Ами очите ми са различни и не искам да преча на хората. Знаеш ли, те не обичат различното.

– Могат просто да не гледат. – казва тя типично по детински и свежда глава към рисунката си. Мачка този лист и взима нов. Сега рисува с устрем. Бърза, сякаш няма време, а е важно да нарисува каквото се върти в главата ѝ.

Тъкмо решавам, че диалогът е приключил, когато малката надига глава и разбирам, че за нея това е само началото.

– Знаете ли, господине? Аз имам много рокли. Всички са розови, само една е синя. Познайте коя обичам най-много? – казва, но не му дава време да отговори – Ами синята. Най-красива е. С нея съм различна, но това ми харесва. И в градината най-много ме харесват със синята рокля.

Мъжът се размърдва, снишава се леко към нея и се усмихва.

– С роклите е малко по-различно. Когато пораснат, големите вече не гледат на нещата по този начин и в моят случай се смущават като ме видят.

– А вие как ги виждате? – въпреки отговорите на мъжа, въпросите на Ася стават все повече.

– Не ги виждам. – мъжът вече се смее с глас. – Просто знам, че е така.

– Ами щом не ги виждате, тогава защо се интересувате. Махнете ги. Ще ви е по-удобно. Аз на мама отдавна и казвам за моите чорапогащници. Не са ми удобни, свличат се, но тя настоява да ги нося. А аз знам, че без тях ще ми е много по-удобно.

Един едър мъж излиза от лекарския кабинет, а след него влиза възрастна жена, но съвсем с нежелание. Улавям се, че и аз се моля да не дойде скоро редът ми. Искам да ги слушам, да видя как ще се развие диалогът и нямам много време да мисля, защото момиченцето отново има въпрос.

– А няма ли лекарство за очите ви?

– Не, миличка, няма. Така съм роден.

– Имате ли си жена? – този въпрос изненадва дори мъжа, който до сега се държи все едно е съвсем нормален разговор от ежедневието.

– Да, имам си. Моята бабичка ме чака вкъщи.

– А защо не ви целуне по очите. Мама казва, че целувката лекува всичко и е права. Лятото паднах с колелото на село. Не се ударих много, но ме заболя. Мама ме целуна и много бързо ми мина.

– Знаеш ли, възрастните вече не се лекуват така. Забравят какво може една обикновена целувка или просто вече не могат да лекуват така.

Повечето свидетели на този диалог се наместват нервно на местата си. Има толкова истина в думите на този човек. Вече никой не иска да влиза в кабинета. Налага се сестрата три пъти да подкани следващия, докато една жена не влезе. Момиченцето отново рисува, но след малко надига глава и задава следващия си въпрос.

– А как разбирате какво се случва наоколо? Аз мога да ви кажа, че съм руса, вие ще ми повярвате ли?

– Слушам, докосвам и вярвам. Това е. Ето сега мога да ви кажа, че вляво от мен момичето пише съобщение на телефона си. Бърза, пише много, значи пише или на приятелка или на момче.- Момичето изправя глава и леко се усмихва. – За да разбера как изглеждаш ти, мога да пипна лицето ти. Така „виждам“ хората. Но за цвета на косата ти трябва да се доверя.

Момиченцето става без да каже нищо, отива при майка си и шепне нещо на ухото ѝ. Жената я поглежда, усмихва се с навлажнен поглед и кимва. Всички сме в очакване и никой не разбира какво се случва в момента. Ася се връща на мястото си, застава по-близо до мъжа и казва.

– Пипнете ме. Вижте и ми кажете дали съм красива. Мама каза, че може.

Мъжът е леко смутен, но се усмихва и протяга ръце. Прокарва ги по косата на момичето, после минава през челото ѝ, носът и очите, през устните до брадичката. Накрая спира и се отдръпва.

– Красива си! Много си красива. Това можех да ти го кажа и преди това.

– А може ли сега аз да ви докосна?

– Може!

Детето се изправя, доближава се и протяга ръчичките си към лицето на мъжа. Но не го докосва. Вместо това взима очилата му, сгъва ги и ги оставя на детската масичка. Доближава се до него и полага по една малка целувка на всяко око. Мъжът едва видимо се разтреперва, усмихва се и отваря очи.

– Аз съм дете и мисля, че моите целувки лекуват.

В края на деня чакалнята вече е пуста. Подът не е толкова бял, колкото беше рано сутринта. Десетки обувки са оставили своя отпечатък по земята. Списанията са разхвърляни по масата, а столовете са разпръснати из цялото помещение. Вече е вечер, късно е и в цялата поликлиника свети само кабинетът на доктора пред бялата чакалня. След малко и тази лампа угасва, докторът излиза и обхожда с поглед чакалнята. На малката детска маса съзира рисунка. Рисунка на момиченце със синя рокля. Една рисунка, която стана свидетел на най-смисленият разговор провеждан в тази чакалня. И накрая остана само тя. Тя и чифт черни очила на единия стол.

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s