Разкази

Пет дни преди Коледа

Имало едно време едно малко селце. То било сгушено нейде из Балкана, сред една букова гора и било толкова малко, че го знаели само жителите му и хората от съседните две села. Но било живо, съвсем живо. Хората му били добри и трудолюбиви. През лятото градините, лозята и нивите им зеленеели и били пълни с реколта. Зиме пък гледали добитъка у дома, а жените плетели чудни елеци, пуловери и терлици. Живеели си добре. И как иначе, като били все стари хора. Нямали вече нито време, нито желание да плетат интриги, да се карат или злорадстват. Радвали се на живота си такъв какъвто е, помагали си с каквото могат и живеели в пълна хармония. Всички. Заедно. Без един. Накрая на селото в малка, порутена от едната страна, къщичка, живеел старец. Вечно свъсен, мълчалив, когато е  сред хора и мрънкащ, когато остане сам. Нямал угодия, нямал и приятели. Имал си къщичката, една кокошка и котка. Ненавиждал съседите си, слънчевия им живот и се стараел винаги да стои далеч от това. Хората от селото го наричали Сивия. На повече от седемдесет, лицето му имало само две видими бръчки. Горе над носа, там където веждите се сключват и то не от смях, а от мръщене. Съселяните му рядко го виждали. Предпочитал да си стои вкъщи, а къщичката оградил с висока каменна ограда. Дори там, на едно местенце, където преди имало порта за излизане на добитъка, той посадил храсти, които избуяли нависоко и скривали всичко навън и всичко навътре. Сивият нямал семейство. Навремето имал жена, която починала при раждането заедно с детето им. Повече не се задомил. Дали това злощастно събитие го направило такъв, или си е бил такъв цял живот и само тази жена не се уплашила от нрава му, хората не знаели. Той самият не страдал от факта, че е сам. Даже му харесвало така. Не обичал да се съобразява с околните, не обичал дори да говори с тях.

Един ден Сивият се прибирал от кайсиевата градина извън селото. Носел две кошници с кобилица. Кошниците били така препълнени с хубави, зрели и ароматни кайсии, че трябвало да пази равновесие и да върви бавно, за да не се разпилеят по земята. Сивият си вървял по тясната прашасала пътечка съвсем в края на селото, само и само да не среща хора по пътя си. Но ето, че срещу него се задал кметът Ставри. Ставри го поздравил, усмихнал се и заговорил:

– Лятото тази година даде чудни плодове. Със затворени очи бих могъл да позная, че в кошниците ти има кайсии. Толкова са ароматни. – казал той с блага усмивка и разтръскал шкембето си в лек, звънлив смях.

Сивият изсумтял под носа си и се направил, че не го чува. Само че кметът знаел що за човек е съселянина му и не се впечатлил, а само пожелал лек и спокоен ден. Точно, когато се обърнал и закрачил енергично към кметството, се чул шум, той се обърнал и видял две кайсии да се търкалят на земята. Сивият даже не се обърнал, а си продължавал съвсем без интерес от заобикалящия го свят, да си върви към своето убежище. Ставри се навел, взел двете кайсии и се провикнал:

– Ей, паднаха кайсии. Чакай да ти ги дам.

Мъжът се спрял. Знаел, че няма да се размине, ако просто се направи, че не го чува, а искрено се дразнел да тичат след него. Затова се обърнал и казал:

– Не са мои, какво ми ги носиш. Да не съм сакат? Някой е минал преди мен от тук и ги е изпуснал. Намери друг, който има нужда от помощта ти! – съвсем жлъчно изсъскал, обърнал се и продължил по пътя си.

Толкова горделив човек това село не познавало. Помощ не просто не искал. А категорично отказвал да получи, независимо от обстоятелствата. Казват, че до къщата му имало малка плевня, но едно дърво паднало и я разрушило. Съседите все му казвали, че така както се е наклонило, скоро ще стане белята и го увещавали да го отсекат. Но той не ги слушал. Сам знаел, че дървото е опасно, било вече по-високо от къщата, но не искал да приема чужди съвети и въпреки, че сам бил убеден от нуждата да бъде отсечено, се отказал само и само да не приеме чуждото мнение. Накрая дървото паднало върху плевнята, когато той бил вътре и счупило крака му. Сивият сам си превързал раната, сложил импровизирана шина и кракът му зараснал неправилно. Затова все накуцвал. От инат, от упорство и гордост.

Зимата дошла с пълна сила още в началото на ноември. Страшна виелица се извила. Температурите паднали рязко много под нулата и се задържали така близо месец. Хората си направили партини до близкото магазинче, но останалият сняг се сковал в лед и прорязвал дрехите, ако се опитал някой да мине през него. Единственият път до селото бил абсолютно блокиран и нямало шанс да бъдат доставени продукти. Скоро в магазинчето почти не останала стока, но така или иначе хората си гледали почти всичко и имали и зимнина и брашно и месо. Целият месец бил толкова студен, че повечето селяни се принудили да приютят в домовете си и някои от животните. Котки, кучета, пилета, а в един дом пред печката се греели даже новородено агънце и майка му. Така скоро запасите на хората от въглища съвсем намалели, а при някои дори свършили. Такъв студ дърпал силно през комините, и ако има само дърва в печката, то те изгаряли два пъти по-бързо от нормалното. Нощем, ако няма въглища, огънят бързо изгасвал. Кметът отворил селските запаси в склада зад бившето кино. Там било пълно с въглища. Едно време ги купили за кметството на безценица, но кметът бил пестелив и съвестен човек и почти не палел печката, а когато ставало прекалено студено, предпочитал да си върши работата от вкъщи. Сега тези въглища щели да свършат страхотна работа и кметът уведомил всяко едно семейство, че може да отиде и да вземе толкова, колкото смята за необходимо докато температурите станат поне поносими и пътищата бъдат разчистени. Хората се стичали вече четири дни и взимали в чували или ръчни колички. Запасили се да имат поне до началото на януари.

Оставали седем дни до Коледа и кметът отмятал от списъка си всяко домакинство, което е взело от въглищата. Не, той не го правил, за да следи за злоупотреби, напротив. Искал да бъде сигурен, че не е останал съселянин без топлинка за идващите празници. В списъка му, обаче, имало един човек, който така и не дошъл да се възползва. Сивият разбира се! Ставри решил, че, ако до следващия ден Сивият не дойде, той сам ще отиде да го подкани да си вземе. Затворил кметството, заключил и се прибрал на топло в дома си като по пътя се радвал на светещите прозорчета и елхите, които се показвали през тях и били украсени с пуканки, орехи и играчки от тесто.

На следващия ден Ставри посрещнал само едно семейство и му даде цял чувал с въглища. В къщата живеели две големи фамилии и топлина трябвало в повече стаи, така бързо свършвали запасите. Ставри ги изпратил, увил се пак във възголямата си шуба, омотал около главата си бял вълнен шал и се отправил към къщата на Сивия. Пред нея нямало партина. Мъжът не бил излизал повече от месец, но това било съвсем обичайно за него, така че кметът не се учудил. Чукал, чукал,  разлаял съседските кучета и накрая Сивият се показал, очевидно без желание, но раздразнен от вдигнатата олелия.

– Какво чукаш като на умряло? Защо си тук? – люто хокал мъжът.

– Не с лошо, човече. Идвам да видя как си. Даваме въглища в кметството и само ти не си дошъл. Пари не искаме, а съседите ти казват, че от два дни съвсем не са виждали пушек от комина ти.

– Махай се. Не ви искам подаянията. Ще си паля печката, когато аз си реша. Какво ви влиза в работата? – извикал отново, прибрал се и затръшнал вратата.

– Ех, човече. Какво сме ти сторили? Каква е тази жлъч и тая гордост от теб? – казал кметът сам на себе си и се прибрал у дома.

Вечерта се извила страшна виелица. Хората от селото не помнели толкова люта зима, но през тази нощ станало дори още по-мразовито. Всичко било сковано от седмици, но сега и ледът се пукал от студ. Сух, проникващ до костите за секунди, сивкав, лют студ. Цяла вечер вятърът пеел своята зимна песен. Съборил чердаци, обърнал дървета. Навял така, че от север, ако погледнел човек, нямало да види повечето къщи. Пътечките в снега съвсем се затрили, а под жиците увиснали огромни ледени висулки. От тежестта им се късали жици, падали стълбове и скоро селото останало съвсем откъснато от света. Без ток, без телефон, но с топлина. Там, където се подавали борови клонки от прозорците, блещукали свещички и се чувал смехът на старите хора, никакъв студ не влизал. Само в една къща царял пълен мрак. Нямало елха, нямало играчки, нямало смях. Топлина пък съвсем и не става дума само за огъня.

Кметът Ставри едва дочакал бурята да утихне и да се изчисти небето и веднага тръгнал да обхожда къщите и да провери всички ли са добре и какви са щетите в селото. С мъка ринел сняг, за да си проправи път, но не се отказвал. Това било неговото село, неговите хора, неговият дом. Обаче нещо го глождело. Неспокоен бил. Цяла вечер мислел за Сивия. Горделив човек, свъсен, жлъчен, но все пак човек. Отправил се натам и отдалеч виждал, че пушек не излиза от комина. През нощта термометърът се спукал, а мерел до минус двадесет градуса. Буца заседнала в гърлото му, усещал той какво ще открие в тази къща, но се молел да са само лоши мисли. Е, не били. Там, под оня ръждив покрив, зад високия зид, един човек си отишъл сам, без думи, без претенции или желания. Не дочакал Коледа, но за какво му била тя? Той не допуснал никой в сърцето си, в дома си, едва ли празникът щял да промени нещо.

И така само пет дни преди Коледа, в селото се стегнали за погребение. Никой не обичал този човек, но всички селяни отишли да го изпратят. Никой не казал лошо за него. Помълчали, посипали шепа пръст и се прибрали. Само Ставри останал мъничко пред гроба. Стискал в юмрук шепата пръст и се изправял нервно на пръсти.

– Какво бе човече? Какво ти бяхме сторили? Струваше ли си? – казал той с мъка в гласа. – Тая гордост дето я носиш, тя те погуби. Студът, който долази тая зима, той винаги е бил в дома ти. Ама собствения си живот да не цениш? Ще те помня, няма да позволя да бъдеш забравен. Твоята история ще ми е като обеца на ухото. Защото гордостта е не по-малък грях от останалите. Пречи ти да обичаш, да бъдеш обичан, пречи ти да живееш! Да живееш истински. Ти просто си отиде чисто формално. Мъртъв беше от години. Понякога няма „ и заживели щастливо“. Особено за такива като теб. Бог да те прости, ако може!

И мъжът посипал пръстта над ковчега, избърсал една сълза и се върнал в кметството да върши това, което приляга не просто на един кмет, а на един човек.

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s