Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

И все пак те са обикновени, също като нас. Нито завист, нито болка, нито щастие или тревога. Нито едно човешко чувство или качество не им е чуждо. Ако са без униформа, дали някой би ги разпознал? И сред тях има „лоши“ и „добри“, „работливи“ и „мързеливи“. Има и „банкоматаджии“ и такива, които приемат работата си много навътре. Хора! Хора като всички останали. Човеци родени да са на Земята с някаква си тяхна мисия, понякога много по-смислена, понякога съвсем обикновена.

Сержант Петров обича работата си. Да, в такива моменти и той иска да е у дома със семейството си, но е имало толкова много случаи, в които е чувал близките на жертвите да казват, че са се чувствали безпомощни, че той беше щастлив, че може да направи нещо, за да растат що-годе спокойно децата му. Нагледал се е вече на какво ли не. Това пречи безкрайно много на съня и спокойствието му, но сутрин става усмихнат и не споменава и дума за кошмарите си. За онези жертви от предния ден, които вечер са с лицата на жена му и двете им деца . Вкъщи разказва само за леките престъпления, все едно, ако си мълчи, тежките няма да са се случвали. Но Анатоли и Мари са още малки и на него му се иска да не влизат с главата напред в реалния живот. Мари е на 5 и вечно дърдори как тати пази целия свят, а Анатоли е на две и е влюбен в сестра си.

Остават два дни до Коледа. Сержант Петров ще е дежурен на Бъдни вечер и Коледа, затова с жена му решиха да отпразнуват празника по-рано, а в самия ден да ги изпрати при родителите на жена му. Децата и без това са още малки и не разбират кое точно кога се случва. Но  още не са им купили подаръци, затова рано сутринта след като свърши работа, Петров мисли да мине по магазините и да избере нещо. Всичко е още затворено, затова той решава да изпие голяма чаша горещо кафе и хем да убие време, хем да се разсъни малко след нощната смяна. Кафенето на улица „Житейска“ е малко, точно в центъра на града, на самия площад и на една пряка от детската градина на Мари и разкрива страхотната гледка на бързащите за училище и работа хора, на фона на изгряващото слънце. Петров си избира маса, която да е достатъчно далеч от останалите хора, за да не пречат на спокойствието му, но все пак да може да наблюдава минувачите.

-Ей, старши, какво си се разплул тука? Нямаш ли си престъпници за ловене? – групичка от разпуснати тийнейджъри с кървясали очи и вонящи на цигари тъкмо минава покрай него. Петров е свикнал, хулят го постоянно, но той се старае да не обръща внимание. Негативите от цялата нектролируема престъпност редовно се изсипват върху тези, които така или иначе са затънали в нея до колене. Със сигурност има и черни овце сред полицаите. Петров е срещал такива през тези петнадесет години в системата, но истината е, че в повечето случаи нещата се приемат съвсем неадекватно от цивилните. Ако трябва да сме честни, нито един полицай не заслужава да бъде хулен заради грешките на колегите си. Същото важи и за лекари, държавните служители в администрацията, продавачи и всякакви други.

Групичката изчезна също толкова бързо, колкото се е появила. Мъжът тръсва глава и  се връща към заниманието си. Кафето е ароматно, сгрява отвътре и придава страхотно позитивно усещане, на иначе умореният полицай. Той вдишва с пълни гърди от мразовитият свеж въздух, примесен с аромата на кафе. Ммм, блаженство! Понякога е толкова приятно да намериш секунда време, да затвориш очи и просто да се потопиш в тази феерия от аромати, емоции и звуци! Гугутка, клаксон, хрущящ под обувките сняг, детски смях и….женски писък! Женски писък раздира като гръм през неочаквана лятна буря небето. Петров се изправя, оглежда се. Прилича на диво животно, надушило опасност. Дишането му става тихо, приглушено, но сърцето му препуска, а очите му трескаво търсят източника. На двайсетина метра от него, на тротоара, се е събрала тълпа, а женски викове подсказват, че нещо много лошо се е случило. Петров става, хвърля пет лева на масата и тръгва към тълпата.

– Пазете се! Какво се е случило? – на тротоара има качена червена Ланчия. Един мъж се доближава и нервно и троснато казва:

– Сгазиха детето! Шофьорът е пиян. Заради вас! Все сте се ненаяли. Хващате ги, пък дадат някой лев, и вие ги пускате. Изедници, простаци! – тълпата е раздвоена между кимане в знак на съгласие и въздишки за детето, което лежи на земята.

Но Петров не чува нищо след „Сгазиха детето!“. Най-черният, на ужасният, най-смразяващият кошмар, който е сънувал, бледнее пред това! Детето му, малката Мари лежи на земята, а тънка струйка кръв се стича по бузката ѝ. Розовата ѝ шапчица с лилави пеперудки, която баба ѝ оплете, е паднала от главата ѝ, а ръчичките ѝ стоят съвсем отпуснати на земята. Изглежда все едно спи. Жена му пищи и се моли на тълпата да се обадят на Бърза помощ. Обаче хората май са в ступор. Дано са в ступор, защото какво друго може да обясни бездействието им?

-Женя? Какво, какво стана? – гласът на полицая трепери, но той бързо се стяга, взима радиостанцията и съобщава на колегите си за случката и местоположението си. Отсреща се чува, че линейката ще бъде при тях до минути.

Жената плаче неутешимо, хванала дясната ръчичка на детето си, а мъжът трепери цял и проверява ту пулса, ту потупва бузките на детето с надежда, че то тутакси ще отвори очички. Множеството започва да сменя отношението си. До преди миг, когато се чуваха хуления по адрес на полицая, придружени с ядно тръскане на глава, до сега, когато има дори разплакани, жалейки участта на детето и родителите му. Линейката идва, двама медици се насочват към Мари, суетнята става все по-голяма, а Петров прегръща жена си и със сила я дърпа, за да направят място на лекарите. Само след миг, става това, което и двамата родители горещо се молят да не се случи. Единият лекар поглежда другия и тъжно клати глава. Един вик като на ранено яростно, впило нокти в живота животно, раздира въздуха. Един вик, който говори много повече от всяка дума. Чувства, които не биха могли да бъдат описани, а и да могат, не бих могли да бъдат разбрани.

Няколко часа по-късно на улица „Житейска“ животът кипи в обичайната си рутина. Вече е 5 и е пълно с коли и родители, дошли да вземат децата си от градина в последния ден преди празниците. Утре е Бъдни вечер – семеен празник, който всички дечица чакат с нетърпение. Днес в градината са правили коледни картички. Всяко тича със своята и я подава към мама или тате с огромна усмивка и щастие, че скоро Дядо Коледа ще им подари така чаканите подаръци. На тротоара лежи една малка розова шапчица с лилави пеперудки и няколко червени капчици. Едно момченце се отскубва от ръката на майка си, кляка да вземе шапката и казва:

-Мамо, мамо, това е шапката на Мари.

-Вземи я, слънце, че сигурно си я търси, а ние ще и я донесем след празниците.

Едно изречение, което никога няма да се сбъдне. Едно обещание, което ще остане да се рее там някъде сред нищото. Едно дете, което не дочака нито тази, нито която и да е следваща Коледа. Много прегръдки, целувки и подаръци, които ще останат неподарени.