-Добър ден, малка госпожице! – казва продавачът на момиченцето, което току-що влезе в магазина. Тя е сама, но това не е никак странно. В магазин за играчки, вечно може да се намери по някое детенце, което влиза да разгледа, докато мама или тати разговарят с някой познат навън, например. 

-Добър ден! – отвръща малката, без дори да обърне внимание на рафтовете пълни с малки пластмасови локомотивчета, плюшени мечета и кукли Барби. – На кого е този магазин?

-Мой, кажи как да ти помогна – леко зачуден казва продавачът. Не е толкова малка, но дете, което влиза в магазин за играчки и не търси играчка, не е нещо обичайно, затова, той решава да попита. – Защо не търсиш играчка?

-Ооо, аз търся играчка, но не такава. Баба ми разказа, че тук преди е имало майстор, който е правел чудни дървени играчки. Вие дали го познавате? Баба каза, че в задния двор имал работилница, а в магазинчето продавал каквото е направил.

Мъжът повдигна очилата си, прочисти гърлото си и рече да каже нещо, но думите сякаш се изгубиха. Той въздъхна, огледа се и попита:

-А ти малка госпожице, защо питаш за този старец, който отдавна не е между живите?

-Баба е работила с него. Тя е рисувала личицата на куклите, дръжките на количките, коминчетата на локомотивите. Била е много млада. Казва, че е било по времето на динозаврите, ама аз не ѝ вярвам. Динозаврите са живели много отдавна. – детето гледа съвсем сериозно докато издекламира онова, което знае.

-Ами, я ела седни тук при мен. Попарих си чай, ще ти сипя един, пък ще ти кажа каквото знам. – Човекът закуцука към малка трикрака маса до самия вход на магазина и седна на едно от столчетата.

-Мама ме е учила да не взимам нищо от непознати. И да не говоря с непознати. Не е казвала нищо за сядане на една маса с непознати, но си мисля, че и това не е разрешено.

-Права е майка ти. Добре, стой там, пък аз ще ти разкажа. Чакай да видим как започваше. А, да, ето. Имало едно време един мъж, който произлязъл от много бедно занаятчийско семейство. Баща му бил дърводелец, а майка му точела кори за баница, които давала в близката баничарница и припечелвала по някой лев. Още докато бил дете, той помагал и на двамата си родители с каквото можел. С течение на времето придобил дърводелския занаят от баща си и му помагал в работилницата. Един ден решил, че е време да отворят магазинче, за да могат да съберат всичко, което не са успели да продадат до сега. Така и направили. Бизнесът съвсем потръгнал и дърводелецът успял да прати единственото си дете да учи в големия град. – тук старецът се спря, премрежил поглед сякаш не само мислено, а и физически присъства в историята, после отпи от чая и продължи – Дърводелецът си взел едно младо момиче, което с голямо желание рисувало играчките. След няколко години момичето се омъжило и си намерило друга работа. Понякога идвало да помогне с каквото може, но след раждането на децата, вече нямало време за това. След години хората вече не търсели дървени играчки. Те не светят, не издават звуци, не са модерни и толкова гъвкави. Старецът се адаптирал бързо. Зарязал дърводелството. Вече и ръцете му го предавали. Затворил работилницата, заредил магазинчето с желаните играчки, а след смъртта си, го оставил на сина си. И да, това съм аз. – отговори той на учудения поглед на малкото момиче.

-Значи вие сте сина му, а той е починал?

-Да, баща ми си отиде преди седем години.

Момичето наведе глава, замисли се сякаш търси решение на някоя трудна математическа задача, пък после рече:

-На мен ми трябваше този човек. Баба ми е разказвала много за неговите кукли. За жалост никога не си е взела от тях. Мислех, че ще има някоя, за да я зарадвам за Коледа. Нищо, ще измисля друг подарък. – момиченцето наведе глава и се запъти към изхода.

-Не, чакай. – старецът се спря, замисли се сякаш ще съжалява за това, което ще каже и после продума – Ела утре. Ще ти намеря кукла като на баща ми. Ти само ела. Утре е Бъдни вечер. Ще имаш желания за баба ти подарък.

На следващия ден момичето направо тича към магазинчето. Цял ден гледаше часовника, за да наближи уречения час. Мама и тати все я препитват защо е толкова щастлива, а баба ѝ направо не може да познае внучка си. Момичето направо влетя в малкото магазинче, а с нея влезе и малка струйка повлечен от нея сняг. Старецът се ухили щом я видя. Такава еуфория, такова желание за подарък у дете, при все, че даже не беше за него, човекът не е виждал от години.

-Даже малко подрани, миличка!

-Ооооо, не мога аз да чакам повече. Къде ми е куклата за баба? – с малки любопитни очи детето обхожда тезгяха и лавиците сякаш чака да я види някъде там. И позна. В едното ъгълче на магазина, върху стъклената витрина, стои една дървена кукла със синя рокличка и бели чорапки. Косата ѝ е от червена прежда и е вързана на две плитки. Това, което прави най-силно впечатление е лицето на куклата. То е празно. Няма очи, няма уста, съвсем, съвсем празно! – Ама господине, тя да не е болна, че е така?

-Болна е, че няма кой да ѝ се радва. Дървената кукла е болна, че я замениха с пластмасови еднодневки. Болна е, че вече никой не ѝ обръща внимание само, защото не издава звуци. Но пък може да ти бъде много верен приятел, защото ти си тази, която ѝ вдъхва живот. Ти я обичаш, но и тя ти отвръща със същото. И приятелството ви няма да избелее, няма да се счупи, няма да изчезне, защото са му свършили батериите. – старецът гледа малкото момиче като пристан. Като смисъл на всичко в своя живот. Сякаш през всички тези години от затварянето на работилницата до сега, все нея е чакал. Да дойде и да му покаже, че всичко това е още живо. – А е без лице, защото баба ти беше тази, която ги допълваше, за да оживеят съвсем. Приготвих ѝ боички и съм сигурен, че това ще я направи още по-щастлива.

Момичето излезе от магазинчето още по-щастливо. Тичаше още по-бързо към дома си и връхлетя през вратата още по-гръмоносно. В тази нощ под елхата стои един много свиден подарък. Нещо, което не се намира по магазините. Нещо, което е присъщо на децата, но не и на възрастните. Нещо, което парите не могат да подсигурят. Надежда, обич, мисъл за ближния.

---

Само петнадесет години по-късно, точно срещу онова малко магазинче, се издигна едно двойно по-голямо. С масивна дървена врата и червени перденца на витрината. А тя цялата отрупана с кукли, камиончета, влакчета, все от дърво. Ама такива играчки, дето по другите магазинчета няма. А отпред? Отпред цяла върволица от деца. Все дърпат някой голям. Я баба, я мама, я тати. И все искат нещо отвътре. От там дето едно вече пораснало момиче сглобява, рисува и продава с голяма любов играчки като тези от времето на баба ѝ. Оная дето ѝ подари още на Коледа преди петнадесет години куклата с червената коса и синя рокличка, дето седи най-високо от всички играчки и пръска радост и смисъл на всичко това!