Разкази

Баба Марта

            Знаете ли, че преди години, когато науката не е била така развита, хората са си обяснявали природните явления с намесата на неземна сила. Има легенди за Богове и за причудливи създания, които или наказват хората за някое зло дело или ги благославят с хубаво време, защото са били добри. Така са се появили и традициите да омилостивяваме бурите, да викаме слънцето или дъжда, да привикаме мека зима и плодовито лято. До ден днешен, по селата най-вече, можете да чуете някоя баба как гадае какъв ще е утрешния ден, следващия сезон или дори цялата година, взирайки се в мравуняци, небето, Бъдника или някой друг природен дар. Така започват и много приказки.

            На Земята и Времето им се родили три деца : Близнаците Януари и Февруари и голямата им сестра Марта. Братята били много вироглави. Още от малки присъщи им били студът и големите снежни виелици, които спирали всякакъв вид земеделска работа. Януари бил много лют, свирепо студен и сковавал земята така, че го нарекли на галено Голям Сечко. Февруари отстъпвал на брат си от време на време и позволявал на Слънцето да се покаже, макар и за кратко, затова го наричали Малък Сечко. Но и двамата били такива пакостници, че сестра им Марта редовно се разлютявала. Обичала си ги и бързо ѝ минавало, а те пък от своя страна не губели време да измислят следващата беля, която да донесе на хората сняг и вихрушка веднага след уж топлото пролетно време.

            Братята много обичали да дразнят по-голямата си сестра. Дори това, че тя вече била стара баба, а те също не съвсем първа младост, не ги спирало, напротив. Веднъж, например, вече цяла седмица Баба Марта била в повече от добро настроение. Слънцето по цял ден било високо на небето, препичало силно първите тревички, галело нежно връщащите се от юг птички и всички много му се радвали. Баба Марта, облечена с червения си сукман, обута с червени вълнени чорапи и забрадена с червена кърпа, била щастлива, усмихната, радвала се на дома си и ту шетала, ту излизала на двора на къщата си да се радва и тя на прекрасното пролетно време. Но двамата пакостници съвсем не издържали толкова дълго да са мирни. Намерили една препичаща се на голям камък край реката змия. Взели я и я сложили във все още празната тенджера на сестра си, точно, когато тя започвала да готви ароматна пилешка супа. Бабата толкова се разлютила, че още същия следобед  се извил бурен вятър, довял тъмни облаци, закрило се слънцето и завила страшна виелица. Друг път пък я омилостивили като ѝ набрали чуден букет с първите лалета в полето и тя толкова им се зарадвала, че близо десет дни разпръсквала само слънчеви лъчи и топлина.

            В едно малко, ама наистина малко селце, хората не знаели за тази необичайна братско-сестринска любов. Те си живеели мирно и всеки си гледал собствения дом. Но и там имали традиция. За тях още в първия ден на месец Март, пролетта полазвала по Земята, докосвала като с невидими пипала цветчета, тревички, вдъхвала живот на птички и пчелички и носела едно ново ухание на уморения от дългата зима простор. Жените ставали рано, премитали прага, пък после точели баници и месели пити. Една от тези жени била баба Канна. Баба, ама още не съвсем стара, нито пък прекалено млада, абе в онази възраст дето в погледа ти има все още място и за палавата младост и улегналата старост. Жената понаръсила с вода, премела, омесила пита пък излязла малко да се порадва на първото мартенско слънце.

– Ах как хубаво ухаят пролетните утрини! – вдишала с пълно гърло жената и широка усмивка се разляла по лицето ѝ.

– Канно, стига си стояла , занеси на овцете да ядат, че кое време стана. – мъжът ѝ Стоян я гледал с блага усмивка и наужким я хокал.

– Не, Стояне, вече е Март, ще взема да ги изведа нагоре към полето. Има какво да се яде, има вече тревички. Малък Сечко беше благосклонен.

            Мъжът се опулил, погледна я все едно е полудяла, пък накрая рекъл: –

– Канно,  ти какви ги говориш? Зима е още, рано е. Ще те застигне студът там горе и как ще се върнеш барабар с животните?

– Слушай ме мене, гледай какво слънце. Ти си гледай работилницата, пък довечера ще се видим. И да гледаш и агънцата докато овцете се нахранят и се приберем.

            Знаете, че на жена дума не може да ѝ се каже, пък на тая точно – хич! Рекла и тръгнала. Три овце имали тея хора и трите тръгнали с жената. Пет агънца оставили вкъщи, но Канна вече си правила сметка как още малко да заякнели и ще ги води и тях на паша. Полето било близо до селото и само час след като тръгнали, стигнали до едно широко местенце с много новоизбуяла трева. Бабата извадила къшей от питката, бучка сиренце и малко самардала, пък седнала и почнала сладко да се храни. Овцете си пасяли спокойно, а безкрайно синьото небе било толкова чисто, колкото отдавна никой не бил виждал. По обед жената решила да подремне малко на слънцето, пък като стане бавно да тръгне с овцете надолу. Тъкмо да заспи и чула от нейде глас да я вика.

– Жено, прибирай животните, прибирай се и ти. Рано е още за такива разходки. Ще се извие някоя буря, къде ще се криеш. – един непознат мъж тъкмо минавал с каруца.

– Ааааа човече, карай си ти и мен не ме мисли. Аз съм баба, ама и Марта е баба. Знаем се ние. Една на друга лошо не правим. Колко може да е една вече грохнала старица? – казала жената с усмивка на уста и изпратила с поглед човечеца пък легнала да спи.

            Ама там горе тъкмо в този момент Баба Марта решила да седна да обядва. Била си сипала топла пилешка яхния, извадила си малко туршия и си наточила чаша с червено вино. Но докато седне, онея двамата пакостници ѝ изяли яхнията и ѝ изпили виното. Баба Марта се разлютила, взела тоягата и бегом след тях.

– Баба си вече, Марто, не можеш да ни догониш!

– Ах вие неблагодарници! Само да ви пипна! – викала тя, а те се смеели ехидно и ѝ се плезели. Обаче стара била вече, краката не я държали както едно време. Седнала тя на един камък и докато успокоявала дъха си, погледнала надолу. И видяла оная картинка на една баба седнала на припек, няколко овчици пасящи трева и един човек с каруца. Докато ги гледала дочула това.

– Жено, прибирай животните, прибирай се и ти. Рано е още за такива разходки. Ще се извие някоя буря, къде ще се криеш.

– Ааааа човече, карай си ти и мен не ме мисли. Аз съм баба, ама и Марта е баба. Знаем се ние. Една на друга лошо не правим. Колко може да е една вече грохнала старица?

            Баба Марта като се разлютила, като вдигнала бастуна и се развикала.

– Аз ли? Аз ли съм грохнала? Аз ли не мога да ги догоня тея двама калпазани? Ей сега ще видите! – от очите ѝ направо мълнии излизат, тя стиснала устни пък ударила три пъти с бастун по земята.

            Там долу се показали гъсти сиви облаци. Силен вятър се извил. Сняг завалял. Снежна виелица завила страшно между клоните на дърветата. Канна едва облякла кожуха пък събрала овцете и на бегом в гората. Намерила тя завет зад една скала и зачакала заедно с животинките времето да се успокои. Цял следобед духало, цял следобед сняг валял, пък чак смразил цветчетата на дърветата и чак привечер времето се успокоило, но студът все още сковавал земята. От някъде се чул глас.

– Канно, обади се. Там ли си, Канно? – дядо Стоян и още няколко млади мъже я търсели, като си осветявали пътя с газови фенери.

            Накрая намерили жената и овцете, прибрали ги. Канна две седмици на легло била от лоша настинка, но накрая станала. Излязла на двора, а от онзи ден насам слънце грам не се показало.

– Колко люта можеш да си, Марто? Колко повече? Да не смеем да излезем. Агънцата още шир да не могат да видят. И целият месец така. – говорила жената с поглед към небето.

            Чула я Марта, пък станало ѝ мъчно. Вече не помнела за какво се разлютила така, пък и толкова обичала цветчетата, птичките и агънцата. Замахнала с ръка, отдръпнали се облаците и пролетта дошла отново. Баба Марта се измолила на своите братя, ей така , още 2 дни да ѝ дадат да разпръсне пролетта и да не я запомнят с лошо. Малък сечко се смилил, откъснал от своето палто две копчета и ѝ ги дал. И от тогава все за малко се задържал.

            От тази година нататък се появила нова традиция. На всеки първи ден от месец Март, старите жени стават, шетат, премитат, измиват прозорците, пък накрая премятат червена престилка, пояс или покривка на простора. Да види Баба Марта, да се зарадва, пък да се засмее. Да е слънчева и спокойна. Пък после почнали и по два усукани конеца да връзват на децата и на младите. Бял за младостта им и червен за земята, с която сме неизменно свързани. И на животните слагали, да не ги застигат такива страшни виелици като онази дето после баба Канна до живот разказвала.


            Традициите са нещо безценно. Отличават ни, вдъхват ни кураж, увереност, сплотяват ни. Едно усукано конче не струва много, но подарява на ближния внимание, грижа, подарява му усмивка и дава повод да се погледнем в очите и да се поздравим с думите:

Честита Баба Марта!

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s