---

Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!