Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

На един прозорец в старческия дома стои възрастен мъж и се любува на гледката. Леко се усмихва, притваря очи, пък после пак ги отваря и попива картината навън. Погледът му е жаден за всичко навън, но уморен и почти изгубил живеца си. Старецът стои така още няколко мига, но после решава, че това е недостатъчно, взима бастуна си и излиза навън. Тръгва сам по поляната точно зад оградата. Върви все в тая посока, в която гледаше до преди малко. След малко стига до един камък, качва се на него с леко полюшване и взира поглед в стара изгоряла къща. Всъщност основите ѝ са съвсем запазени, но покривът и всичко вътре е изпепелено. Къщата някога е била много красива, с високи тавани, големи прозорци и капандури. Старецът притваря отново очи, усмихва се, поклаща леко глава и отваря очи. Погледът му е променен, все едно вече е друг човек, а всъщност си е същият. Така стои още няколко минути, докато краката му съвсем не се разтреперват. После слиза от камъка, изтупва си панталона, за да изглади несъществуващи бръчки по него, и с усмивка се връща отново в стаята си.

---

Две години по-късно голям камион на мебелна фирма спира пред една красива, новореставрирана къща. Слизат трима мъже, а от вратата на къщата излизат млад мъж и бременна жена.

– Ул. Пролет 29, нали така? – пита един от работниците докато гледа папка с листи в ръцете си.

– Точно така, внасяйте ги вътре, пък аз после ще ги подредя.

Работниците стоварват всичко много бързо и го подреждат професионално във входното антре на къщата. После молят мъжа за подпис и заминават така бързо, както дойдоха.

– Е, какво ще кажеш, Мила?

– Че това ще е най-прекрасният дом. – каза жената и прегърна любимия си през кръста.

---

На стотина метра от къщата на „Пролет“ 19, в кабинета на медицинския персонал на старческия дом, тече подготовка за сутрешната визитация. Един млад мъж с тъмно златна коса и още девствен мустак се суети сякаш знае какво има да прави, но не знае как. Или знае как, но не знае какво. И в двата случая е очевидно, че дори ръцете му пречат и вместо да помага, всъщност пречи на останалите медицински работници.

– Ей, новакът май е поизтръпнал, а? – хили се приглушено едър възпълен мъж с черна гъста брада, но много миловидно, почти детско лице.

– Остави. Има желание за всичко, ама май ще му трябва повечко време.

– Ей, новият, тази табла е за Маринов в стая 17. Занеси му ги и виж дали има нужда от нещо друго. А, и да не забравя. Изчакай го да се избръсне и тогава се върни.

Момчето веднага взима подноса с лекарствата и тръгва по  осветения от многото прозорци и яркото слънце навън, коридор. По пътя много внимава да не се търкулне някое от хапчетата и през цялото време мята поглед ту към таблата, ту към пътя си.

– Г-н Маринов, добро утро. – чука той и влиза в стаята на стареца. – Как сте днес? Искате ли чай или кафе?

Старецът леко се подсмихва, маха на момчето да седне на стола до него, прочиства гърлото си и продумва.

– Кафето ви е като за стари хора. Няма сила в него. Пийте си го вие.

– Извинете, тук май всичко е като за стари хора – момчето сякаш се усеща какво е казало и мигом почервенява и се изпъва като струна.

– Да, да, много си прав. – казва през смях старецът. – Харесваш ми, май си нов, а? Другите са едни привидно мили. Не ме разбирай погрешно. Вършат си добре работата, ама си личи, че е, защото това работят. До там и нищо отвъд.

– Нов съм, да. Бях месец на обучение на горния етаж, но знаете. Там почти не говорят. В смисъл, те…- пак се изчервява и замлъква.

– Те умират, кажи си го. Пратили са те директно на фронта, а? Стига толкова приказки. Идвай с мен пред огледалото да се избръсна, че явно ме очакват всеки момент да ми се изплъзне по погрешка бръснача, ако ме разбираш.

Двамата се местят в банята, старецът започва да се сапунисва, а момчето го гледа отстрани с нескрито любопитство.

– Г-н Маринов, имам въпрос. Каква е тази къща, за която говорят? Имал сте къща или какво?

– Говорят те. Чули – недочули. Кой знае какви глупости мислят, а никой никога не ме е питал директно. – мъжът се спира, замисля се и се обръща към момчето. – Ще ти разкажа всичко, но не тук. Днес следобед поискай ти да ме разходиш из градината. Кажи им,  че ми се е обадила раната от войната и ела. Време е вече да кажа всичко на някой. Не искам да си отида и да не остане спомен за нея. Нямаме си деца да разказват, а не искам да останем безпаметни.

Следобед в четири момчето с медната коса се насочва като войник към стая номер 17, взима стареца и двамата тръгват към градината.

– Знаете ли, другите се учудиха като споменах раната ви от войната. В коя война сте я получили?

– Ами….нямам рана от войната. – старецът се смее сам на себе си, докато момчето гледа недоумяващо. – Те знаят за мен само това, което пише в картона. Никога не съм им споделял нищо. Просто исках да пратят теб, а като разберат, че най-накрая съм споделил нещо, ще те залепят за мен и няма да им гледам прикрито киселите им физиономии.

Двамата стигат съвсем в края на градината, където каменният дувар е прекъснат от желязна ограда и открива гледка точно към една красива къща, боядисана в бяло и бледо лилаво. Точно там под една липа, има бяла пейка и двамата сядат под сянката на дървото.

– Ето това е къщата. Моята къща. Тази, която е чувала толкова смях и е виждала толкова любов, колкото и във фалшивите днешни филми няма. Обичал ли си така, че сърцето ти да живее извън тялото ти? Така, че да усещаш непрестанна еуфория в гърдите си, а стомахът ти да се качва в гърлото само като тея две очи те погледнат? Обичал ли си така, че да се чудиш имал ли си живот преди нея? Гледаш ме, сякаш ти зададох въпрос за милиони.

– Не, не е за милиони. Лесен е въпросът. Ама отговорът е мъчен. Не, не съм.

– Ще. Бъди спокоен. Млад си. – При нас всичко започна в далечната 1949, когато бях само на 20. Не видял още нищо от живота. Тъкмо върнал се от казармата. А тя дава много знания, но не и от това, което щеше да ми се случи.

1949г.

В този ден, в самото начало на май, излязох с няколко момчета, които познавах от казармата. Нищо и никакъв ден, просто искахме да пийнем по бира в кръчмата на площада и после да отидем да видим новото радио на единия от тях. Тъкмо го беше купил от една баба на битака и още не го беше съвсем разучил. Така де, за кръчмата иде реч. По пътя се минава по един мост и там я видях. Беше застанала с гръб, а дългата и до кръста черна коса се вееше от вятъра. Спомням си, че беше с една лилава рокля на бели цветя и си мислех, че прилича на люляков цвят. И така и ухаеше. Оказа се, че познава едно от момчетата. Била приятелка на неговия брат. Обаче аз още в онзи момент, макар и несъзнателно, знаех, че тя ще бъде моя. Че тя ще стане моя съпруга, че искам деца от това момиче с бяла като порцелан кожа и розови страни. Размениха си няколко думи с моя другар и ние тръгнахме. Обаче аз от там не помня нищо повече от тоя ден. Пихме ли, гледахме ли радио, не знам. Даже вечерта сънувах едно люляково дърво, а под него тя седнала на тревата и се смее. Едва седмица по-късно се засякохме на рождения ден на моя приятел. Аз я видях на терасата. Изглеждаше тъжна, ядосана, беше намусена. Отидох при нея и я заговорих. А тя съвсем невинно се оправда с тежък работен ден. Продавала цветя в местния цветарски магазин. Затова ми ухаела така. Говорихме си, а аз дори не разбирах какво ми казва. Просто бях омагьосан. После дойде приятелят ѝ. Приличаше на гамен. Изобщо не ѝ подхождаше. От ревност може така да съм го виждал, но е факт, че тя посърна като го видя, а той съвсем невъзпитано я дръпна и дори не я остави да каже „чао“.

В следващите дни си търсих повод да мина покрай цветарския магазин, но само веднъж я засякох свободна. Побъбрихме си и забелязах, че като говори с мен очите и искрят. Вече нямаше съмнение, че и тя усеща нещо към мен. Една вечер го видях да си тръгва от моста ядосан. А тя стоеше там сама и гледаше надолу в реката. Аз се приближих, стъпките ми отекваха по чакълестата повърхност на моста, но тя не вдигаше глава. Имаше един кичур коса, който беше паднал пред очите ѝ. Помислих, че плаче и го отместих, но не издържах и държейки кичура, я погалих с длан, а тя се сепна едва в този момент.

– Извинявай, не очаквах.

– А аз реших, че ме чу още в началото на моста. – казах изненадан.

– Така е, но помислих, че е той.

– А защо се стресна чак като те докоснах?

– Защото той никога не ме е докосвал така.

Тези думи ще ги помня докато съм жив. За мен значат повече от „Обичам те“!

– Затвори очи. – казах ѝ аз. Тя ме погледна недоумяващо, но после реши да ги затвори и зачака нервно.

Аз поех дъх и ръката ми докосна бузата ѝ, но тя не се дръпна. Напротив, сви се в дланта ми като малко коте. Розова нишка, започна да пъпли по страницата ѝ и да се разпростира по цялото ѝ лице. Имах чувството, че съм кибритена клечка и паля газена лампа. Но тази жена така разцъфна пред мен, така силно се надигна от полу-живото си състояние, че не приличаше на лампа, а на пожар. Пожар, който ще стопли огнище и ще изпепели къща едновременно. Тази жена изглежда се роди в този момент. Но този път не по принуда, а по собствено желание.

После нещата се случиха много бързо. Оженихме се. В деня на сватбата ни, я помолих в косите си да сложи стръкче люляк, който пазя и до днес. Аз имах някакви останали от покойния ми баща пари, продадох и старата си кола и купихме тази къща. Вътре я вкарах на ръце и така я носих 49 години. Така и на ръце я изнесох, когато издъхна в съня си. Господ не ни дари с деца, но аз бях безкрайно щастлив дори и само с нея. Тя беше и огън и нежност, и ме ядосваше и ме галеше така горещо, че само нейната длан можеше да ме изкара от унеса и на най-дълбоката мъка. Дори, когато ми беше ядосана, пак ми приготвяше храна за следващия работен ден, а когато се карахме, аз не спях по цяла вечер и я наблюдавах. Страх ме беше, че нещо може да се случи с нас през нощта и да си отидем от тоя свят скарани. Да я обичам беше най-голямата привилегия в живота ми, а тя да ме обича – най-голямата сила , която имах. Отиде си преди 10 години, и година след това съм заспал, а искра от камината подпалила пожара. Къщата изгоря, само основите останаха.

– Но сега е толкова красива. – каза след кратко мълчание момчето, все още загледано в къщата. – Кога я възстановихте?

– О, не, не бих могъл. Нито имах парите, нито желанието. Аз сам вече нямаше как да я изпълня с любов и смях. Продадох я и сега всеки ден се любувам на младото семейство, което се нанесе там. Те я оправиха.

– Улучил сте на добри купувачи. – момчето се усмихна и се загледа в остарялото лице на мъжът, чиито очи все още пламтяха.

– Не, аз ги избрах. Имаше много желаещи. Сградата е на много хубаво място, голяма е. Но искаха да я съборят и да строят многофамилни постройки. А аз исках къщата. Само те искаха същото. Мъжът бил от семейство на строители, а жената се занимавала с обзавеждане. Описаха ми как си я представят. Дадох им я почти без пари. Те бяха смаяни. 10 000 лв – толкова им взех. Но усетих, че те са правилните хора. И не сгреших. Исках да цъфти, а не да се руши. Помолих ги само да я боядисат лилава и те го направиха.

– Знаете ли? Благодаря ви, че ми споделихте всичко това. Придадохте друг смисъл на работата ми. – момчето гледа някъде в далечината с влажен поглед.

През следващите четири години, старецът и момчето станаха много близки. Младежът се ожени, роди му се и момченце, на което даде името на стареца – Богдан. Всеки ден ходеше на работа с желание и водеше г-н Маринов до онази пейка, стига времето да позволяваше. Старецът изгуби силите си и последната година двамата ходеха с инвалидна количка. Един ден старецът си отиде. В съня си, но сякаш с усмивка на лице. Момчето плака много и още на следващия ден напусна работата си. Каза, че смисълът да работи там, се е изгубил. Но не позволи на никой друг да оправи стаята му. В шкафчето в банята, под старата самобръсначка имаше плик. Плик с чек за десет хиляди и стръкче изсъхнал люляк.