Май почти се изтърколи, липите почти цъфнаха, първокласниците почти приключиха с учебните занятия, а баловете са в  разгара си. Хиляди млади момчета и момичета викат по площади и ресторанти, надуват клаксоните на колите си и купонясват до зори. И не, няма абсолютно нищо лошо в това. Нито чалгата, нито кючеците, салфетките или порядъчното количество алкохол са реално нещо нетипично за такъв повод. Или пък са „представителна извадка на съвременната младеж“. Нека си признаем, че никой на възраст под 60 не е бил херувим на бала си. Може би сме пили по-малко, крещяли сме по-малко или просто помним по-малко! А за по-старото поколение, което твърди, че едно време не е било така, нека само напомня, че преди 1990 г. просто не е имало чалга. Но мисълта ми е друга. Това са дванадесет години, отдадени на учение. Дванадесет години преминали в ранно ставане, изучаване на неща, които в не малка част се забравят още в първата седмица на лятната ваканция, после още някакво време, прекарано в учене вкъщи. Ами да, за празнуване си е! Празнуване на края на един прекрасен етап от живота, на раздялата с едни близо тридесет души, с които си делил поне 4 години обща стая, и на сбогуването с учители, които оставят наистина трайна следа в живота! Да, има такива и те никак не са малко!

            За един такъв ще стане дума тук. Един истински будител и отдаден на работата си учител – г-н Валери Милков. Не си спомням точно първото си впечатление от него. Обаче си спомням, че някъде в самото начало, поемайки ни след друг класен ръководител, той ни каза, че „ Не ме интересува какви сте били преди. Не пожелах да чуя тази информация. Аз ви поемам каквито сте. За мен е важно какви ще ви изпратя от тук“. Е, скъпи читатели, не всеки преподавател би останал абсолютно безпристрастен към един клас с порядъчно лоша репутация. И знаете ли какво? Той ни изпрати с един прекрасен и супер висок успех, приети в желаните университети всички ученици и с много прекрасни спомени. Как ли? С много мъка, пот и упоритост! Неведнъж си пишеше молбата да ни остави. Убедена съм, че с ясното съзнание, че няма да го направи. Защото, познавайки го, той не се отказва от нищо, колкото и трудно да е. Премина с нас през болници, знаеше и контролираше ситуацията и на най-големите ни бели, знаеше големите ни тайни. Не ни предаваше, а се грижеше нещата да не излязат от контрол. Грижеше се да разберем най-трудния материал, а повярвайте, в Историята има много събития, които трудно се разбират и запомнят. И накрая успя, но не говоря за приемането ни в университет. Говоря за любовта и уважението, които печели с всяка година като преподавател. Говоря за това, че няма ученик, който да може да се сети и едно лошо нещо за г-н Милков. Говоря за това, че до ден днешен много негови ученици се сещат да го посетят в училището, когато се приберат в родния Сливен.

            Давам ви го просто като пример. Сигурна съм, че има и други като него. Не съвсем като него, защото е несравним, но да, не е единственият учител, който заслужава уважение не само на 24ти май.

            Учители, бъдете пример, бъдете сянка, бъдете и слънце! Бъдете опора на всеки ученик в нужда. Обичайте, уважавайте, печелете уважение! Честит ви пореден празник!

            Та нека се порадваме на този пореден Май, който ни засипва с усмивки, малка доза младост и прекрасното настроение на едни ученици, техните учители и семейства, които са положили не малко усилия да стигнат до тук.

            Мога само да ви кажа: Дерзай, младо поколение. Бори се упорито за мечтите си. Преследвай ги със сърце и използвай знанията и опитът, които си придобило през тези дванадесет години. Помни винаги, кои са онези, дали ти и числата и буквите ( че и формулите). Забавлявай се и в този последен ден заедно. Но не забравяй, че балът е като сватбата. Един прекрасен и много емоционален ден, който няма никакво значение, ако остатъкът от животът ти е потънал в нещастие.