Вчера я срещнах. Още с първата крачка в ресторанта, погледът ми сам като по зададена цел, се премести и я фокусира. Не я бях виждал от шестнайсет години. Но аз ли, или сърцето ми, нещо я усети веднага щом се доближих на толкова малко разстояние, колкото не ни е деляло от цяла вечност. А тя се смееше. Гръмко, сияйно, блажено. Изглеждаше толкова спокойна, толкова слънчева, че гръмотевиците навън изведнъж заглъхнаха, наоколо всичко се спуши и стана безлично. Все едно си влязъл в тунел с идващ насреща влак. Наоколо мрак, а пред теб светлина, която може да е прекрасна, но знаеш, че ще те прегази безмилостно. Така и днес. Но ме прегази споменът. Не тя. Тя винаги е била просто едно красиво момиче. Нито ангел, нито дявол. Дразнеща, понякога леко претенциозна, но абсолютно истинска. Или поне тогава беше такава. Но бяхме на седемнайсет. Аз нямам нищо общо с това, което бях тогава. Нима очаквам и тя да е същата? Усетих внезапна нужда просто да я заговоря. Да видя как е, как се е развил животът ѝ, дали е сбъднала мечтите си. Просто да чуя звънливият ѝ глас. И го чух, но преди това едно малко момиченце я нарече „ мамо“. Сякаш паднах в ледено езеро. Замръзнах. Приятелите, с които бях ми говореха нещо, но в главата ми се чуваше само:

      – Мамо?

      – Да, слънце, кажи!

      Спомних си онова жарко лято, което прекарахме заедно. Деца, съвсем не наясно с любовта. Обаче прекарващи всяка минута заедно. Онова кино, където я целунах за пръв път. Всъщност и на мен ми беше първата целувка. Или жежкият следобед, когато я залях с бутилка ледена вода. Толкова детинско, а така топли сърцето. Усмихнах се и сведох поглед. Не можех да я виня. Тя просто беше продължила живота си без мен. Аз също, разбира се. Не се бях сещал за нея отдавна. Само като видех двойка на същата възраст като нас тогава, някой спомен се прокрадваше тайно, но аз го гонех веднага. До днес тя беше само момичето, което целунах за пръв път. И сигурно щеше да си остане така завинаги, ако беше и до днес с мен. Но сега вече е момичето, което няма да забравя никога. Момичето, което откри щастието в чужди очи. Очи, които я гледат с обожание и шептят „Мамо!“.

      Няма да тъгувам. Тогава искахме да пътуваме, да завършим гимназия и да запишем ботаника заедно. Ботаника? Кой днес учи това? Всъщност аз исках това, а тя искаше да запише по-скоро медицина. За деца не мислехме. На седемнайсет никой не мисли. Искахме да живеем в Ирландия, да опитаме всички видове сладолед и да посетим Дисниленд в Париж. Да отидем на концерт на Бон Джоуви, да викаме с цяло гърло и да пеем песните им. Да я гледам как зачервява страни от щастие докато танцува на нашата песен, да я прегръщам силно и да целувам рамената ѝ, докато гледа морето.

      В очите ми – нейните очи, в сърцето ми – смехът ѝ, на езикът ми – соленият вкус на морски вълни! Станахме и за секунди минах покрай нея. Тя не ме видя. Обърна се рязко след мен – видях я в стъклото пред мен, но не ме позна така. И по-добре, защото само ми напомня какви прекрасни мечти имах и как никоя от тях не се сбъдна.

      Сега стоя пред лекарският кабинет уж с болки в крака, пък май е в сърцето. Съзнанието ми е някъде там на последния ред в киното, на едни червени мъхести седалки. Ухание на сладко от череши и звънкав смях. Една нежна ръка ме гали по бузата, а очите ѝ се смеят. Бяхме деца, имахме утопични очаквания за бъдещето, а не осъзнавахме, че точно това е времето, което после ще помним с умиление. За едно лято пораснахме заедно толкова, колкото наесен да не ни познае никой. Обаче приключи. И детството, и лятото, и ние!

      Идва моят ред. Ставам, изтръскам от главата си спомени, които цяла вечер бяха заменяни от онази красива жена от снощи. Тази, която изглежда беше щастлива и без мен. Влизам и се мъча да си спомня точно за какво съм тук. Обаче забравям. И името си дори! Пред мен стои тя! Д-р Момичето, което тогава промени миналото ми, а днес явно ще промени и бъдещето ми!