Вчера я срещнах. Още с първата крачка в ресторанта, погледът ми сам като по зададена цел, се премести и я фокусира. Не я бях виждал от шестнайсет години. Но аз ли, или сърцето ми, нещо я усети веднага щом се доближих на толкова малко разстояние, колкото не ни е деляло от цяла вечност. А тя се смееше. Гръмко, сияйно, блажено. Изглеждаше толкова спокойна, толкова слънчева, че гръмотевиците навън изведнъж заглъхнаха, наоколо всичко се спуши и стана безлично. Все едно си влязъл в тунел с идващ насреща влак. Наоколо мрак, а пред теб светлина, която може да е прекрасна, но знаеш, че ще те прегази безмилостно. Така и днес. Но ме прегази споменът. Не тя. Тя винаги е била просто едно красиво момиче. Нито ангел, нито дявол. Дразнеща, понякога леко претенциозна, но абсолютно истинска. Или поне тогава беше такава. Но бяхме на седемнайсет. Аз нямам нищо общо с това, което бях тогава. Нима очаквам и тя да е същата? Усетих внезапна нужда просто да я заговоря. Да видя как е, как се е развил животът ѝ, дали е сбъднала мечтите си. Просто да чуя звънливият ѝ глас. И го чух, но преди това едно малко момиченце я нарече „ мамо“. Сякаш паднах в ледено езеро. Замръзнах. Приятелите, с които бях ми говореха нещо, но в главата ми се чуваше само:

Има още →

               Знаете ли какво е щастието? Онова безмерно лутане на сърцето, което като че ли ще изскочи от гърдите, очите, които аха да се изцъклят и закрият цялото лице, и една усмивка, която не просто стига от ухо до ухо, ами направо надскача тези граници. Някои го изпитват често и са истински късметлии, при други нещата не са толкова розови, но общото е, че чувството е неописуемо. А знаете ли какво е да го чакаш това щастие? Не да ти се случи изневиделица, а да знаеш точно в кой ден и час ще го усетиш? Ами още по-хубаво е. Подготвяш се, редиш Таро, следиш Меркурий и се молиш някой Ковид, Варицела или Ишиас да не препречат път.

Има още →

            Май почти се изтърколи, липите почти цъфнаха, първокласниците почти приключиха с учебните занятия, а баловете са в  разгара си. Хиляди млади момчета и момичета викат по площади и ресторанти, надуват клаксоните на колите си и купонясват до зори. И не, няма абсолютно нищо лошо в това. Нито чалгата, нито кючеците, салфетките или порядъчното количество алкохол са реално нещо нетипично за такъв повод. Или пък са „представителна извадка на съвременната младеж“. Нека си признаем, че никой на възраст под 60 не е бил херувим на бала си. Може би сме пили по-малко, крещяли сме по-малко или просто помним по-малко! А за по-старото поколение, което твърди, че едно време не е било така, нека само напомня, че преди 1990 г. просто не е имало чалга. Но мисълта ми е друга. Това са дванадесет години, отдадени на учение. Дванадесет години преминали в ранно ставане, изучаване на неща, които в не малка част се забравят още в първата седмица на лятната ваканция, после още някакво време, прекарано в учене вкъщи. Ами да, за празнуване си е! Празнуване на края на един прекрасен етап от живота, на раздялата с едни близо тридесет души, с които си делил поне 4 години обща стая, и на сбогуването с учители, които оставят наистина трайна следа в живота! Да, има такива и те никак не са малко!

Има още →

Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

Има още →

---

Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

Има още →

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

Има още →