Без категория

Майка

Photography © Rosen Iliev


Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Стандартен
Разкази

Баба Марта

            Знаете ли, че преди години, когато науката не е била така развита, хората са си обяснявали природните явления с намесата на неземна сила. Има легенди за Богове и за причудливи създания, които или наказват хората за някое зло дело или ги благославят с хубаво време, защото са били добри. Така са се появили и традициите да омилостивяваме бурите, да викаме слънцето или дъжда, да привикаме мека зима и плодовито лято. До ден днешен, по селата най-вече, можете да чуете някоя баба как гадае какъв ще е утрешния ден, следващия сезон или дори цялата година, взирайки се в мравуняци, небето, Бъдника или някой друг природен дар. Така започват и много приказки.

Има още
Стандартен
Разкази

Бъдни вечер

-Добър ден, малка госпожице! – казва продавачът на момиченцето, което току-що влезе в магазина. Тя е сама, но това не е никак странно. В магазин за играчки, вечно може да се намери по някое детенце, което влиза да разгледа, докато мама или тати разговарят с някой познат навън, например. 

-Добър ден! – отвръща малката, без дори да обърне внимание на рафтовете пълни с малки пластмасови локомотивчета, плюшени мечета и кукли Барби. – На кого е този магазин?

-Мой, кажи как да ти помогна – леко зачуден казва продавачът. Не е толкова малка, но дете, което влиза в магазин за играчки и не търси играчка, не е нещо обичайно, затова, той решава да попита. – Защо не търсиш играчка?

-Ооо, аз търся играчка, но не такава. Баба ми разказа, че тук преди е имало майстор, който е правел чудни дървени играчки. Вие дали го познавате? Баба каза, че в задния двор имал работилница, а в магазинчето продавал каквото е направил.

Има още
Стандартен
Още нещо

149

Днес говорим за Левски. И това е хубаво. Трябва да се говори за великите българи, но жалкото е, че всичко казано през днешния ден минава и заминава ей така. Говорим си, възхищаваме се, парадираме с погрешния си патриотизъм и на 19-ти, да не кажа още на 18-ти вечерта, всичко е както преди. Искаме саможертва, искаме ценности като на Левски, искаме борбен дух, а забравяме онова единствено нещо, което би променило всичко. А именно всеки да си върши работата и да живее съвестно.

Има още
Стандартен
Разкази

Два дни преди Коледа

Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

Има още
Стандартен
Разкази

Три дни преди Коледа

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

Има още
Стандартен
Разкази

Четири дни преди Коледа

– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Има още
Стандартен
Разкази

Пет дни преди Коледа

Имало едно време едно малко селце. То било сгушено нейде из Балкана, сред една букова гора и било толкова малко, че го знаели само жителите му и хората от съседните две села. Но било живо, съвсем живо. Хората му били добри и трудолюбиви. През лятото градините, лозята и нивите им зеленеели и били пълни с реколта. Зиме пък гледали добитъка у дома, а жените плетели чудни елеци, пуловери и терлици. Живеели си добре. И как иначе, като били все стари хора. Нямали вече нито време, нито желание да плетат интриги, да се карат или злорадстват. Радвали се на живота си такъв какъвто е, помагали си с каквото могат и живеели в пълна хармония. Всички. Заедно. Без един. Накрая на селото в малка, порутена от едната страна, къщичка, живеел старец. Вечно свъсен, мълчалив, когато е  сред хора и мрънкащ, когато остане сам. Нямал угодия, нямал и приятели. Имал си къщичката, една кокошка и котка. Ненавиждал съседите си, слънчевия им живот и се стараел винаги да стои далеч от това. Хората от селото го наричали Сивия. На повече от седемдесет, лицето му имало само две видими бръчки. Горе над носа, там където веждите се сключват и то не от смях, а от мръщене. Съселяните му рядко го виждали. Предпочитал да си стои вкъщи, а къщичката оградил с висока каменна ограда. Дори там, на едно местенце, където преди имало порта за излизане на добитъка, той посадил храсти, които избуяли нависоко и скривали всичко навън и всичко навътре. Сивият нямал семейство. Навремето имал жена, която починала при раждането заедно с детето им. Повече не се задомил. Дали това злощастно събитие го направило такъв, или си е бил такъв цял живот и само тази жена не се уплашила от нрава му, хората не знаели. Той самият не страдал от факта, че е сам. Даже му харесвало така. Не обичал да се съобразява с околните, не обичал дори да говори с тях.

Има още
Стандартен
Разкази

Чакалнята

Повечето хора обичат есента, някои дори и зимата. Аз лично не съм от тях. Какво хубаво има в петте пласта дрехи (минимум), вятъра и сополите? Ами нищо! Вече ми е писнало всяка година още при първия по-хладен повей, аз да тичам при личната, защото се разболявам. „Най-хубавото“ е, че тялото ми създава идеална среда за усложнения и самолечение, витамини и чайчета не действат. Мразя да чакам. Има толкова много други неща, които мога да свърша през това време. Изнервям се още на десетата минута. Няма много хора, но потокът тече бавно. Белите стени и плочки по пода създават една почти стерилна среда и не говоря само за хигиената. Никой не говори. Чуват се само автомобилите навън и от време на време вратите, когато някой влезе или излезе. На стола срещу мен се е настанил мъж на около шейсет с посребряла коса и добродушно лице. Е, очите не мога да видя. Скрил ги е зад черни очила и виждайки бастунчето в ръцете му, бързо разбирам защо.

Има още
Стандартен
Разкази

Всичко, което не искам да си

Лилията е нежно цвете. Не случайно цветарите я обичат толкова много. Може би повече от половината сватбени украси са с участието ѝ. И как иначе? Дори само да я погледнеш, усещаш топлота. Прилича на самодива, изляза да се къпе на реката. Или на планински повей с дъх на цветя, на гора, на вода. Нежна като утринна роса, неподготвена за бързащото слънце. Неочакваща да падне в пръстта и да се загуби преди първите лъчи. Ако обичаш някого, купи му лилия. Тя говори сама, нямаш нужда от картичка. Нямаш нужда и от опаковъчна хартия или онези сушени цветя и зелени листа, които се слагат в букетите. Лилията е достатъчна. Да бъде красива, да бъде силна, да бъде лилия!

Има още
Стандартен