
Вчера я срещнах. Още с първата крачка в ресторанта, погледът ми сам като по зададена цел, се премести и я фокусира. Не я бях виждал от шестнайсет години. Но аз ли, или сърцето ми, нещо я усети веднага щом се доближих на толкова малко разстояние, колкото не ни е деляло от цяла вечност. А тя се смееше. Гръмко, сияйно, блажено. Изглеждаше толкова спокойна, толкова слънчева, че гръмотевиците навън изведнъж заглъхнаха, наоколо всичко се спуши и стана безлично. Все едно си влязъл в тунел с идващ насреща влак. Наоколо мрак, а пред теб светлина, която може да е прекрасна, но знаеш, че ще те прегази безмилостно. Така и днес. Но ме прегази споменът. Не тя. Тя винаги е била просто едно красиво момиче. Нито ангел, нито дявол. Дразнеща, понякога леко претенциозна, но абсолютно истинска. Или поне тогава беше такава. Но бяхме на седемнайсет. Аз нямам нищо общо с това, което бях тогава. Нима очаквам и тя да е същата? Усетих внезапна нужда просто да я заговоря. Да видя как е, как се е развил животът ѝ, дали е сбъднала мечтите си. Просто да чуя звънливият ѝ глас. И го чух, но преди това едно малко момиченце я нарече „ мамо“. Сякаш паднах в ледено езеро. Замръзнах. Приятелите, с които бях ми говореха нещо, но в главата ми се чуваше само:
Има още