Без категория

Люляк

Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

На един прозорец в старческия дома стои възрастен мъж и се любува на гледката. Леко се усмихва, притваря очи, пък после пак ги отваря и попива картината навън. Погледът му е жаден за всичко навън, но уморен и почти изгубил живеца си. Старецът стои така още няколко мига, но после решава, че това е недостатъчно, взима бастуна си и излиза навън. Тръгва сам по поляната точно зад оградата. Върви все в тая посока, в която гледаше до преди малко. След малко стига до един камък, качва се на него с леко полюшване и взира поглед в стара изгоряла къща. Всъщност основите ѝ са съвсем запазени, но покривът и всичко вътре е изпепелено. Къщата някога е била много красива, с високи тавани, големи прозорци и капандури. Старецът притваря отново очи, усмихва се, поклаща леко глава и отваря очи. Погледът му е променен, все едно вече е друг човек, а всъщност си е същият. Така стои още няколко минути, докато краката му съвсем не се разтреперват. После слиза от камъка, изтупва си панталона, за да изглади несъществуващи бръчки по него, и с усмивка се връща отново в стаята си.


Две години по-късно голям камион на мебелна фирма спира пред една красива, новореставрирана къща. Слизат трима мъже, а от вратата на къщата излизат млад мъж и бременна жена.

– Ул. Пролет 29, нали така? – пита един от работниците докато гледа папка с листи в ръцете си.

– Точно така, внасяйте ги вътре, пък аз после ще ги подредя.

Работниците стоварват всичко много бързо и го подреждат професионално във входното антре на къщата. После молят мъжа за подпис и заминават така бързо, както дойдоха.

– Е, какво ще кажеш, Мила?

– Че това ще е най-прекрасният дом. – каза жената и прегърна любимия си през кръста.


На стотина метра от къщата на „Пролет“ 19, в кабинета на медицинския персонал на старческия дом, тече подготовка за сутрешната визитация. Един млад мъж с тъмно златна коса и още девствен мустак се суети сякаш знае какво има да прави, но не знае как. Или знае как, но не знае какво. И в двата случая е очевидно, че дори ръцете му пречат и вместо да помага, всъщност пречи на останалите медицински работници.

– Ей, новакът май е поизтръпнал, а? – хили се приглушено едър възпълен мъж с черна гъста брада, но много миловидно, почти детско лице.

– Остави. Има желание за всичко, ама май ще му трябва повечко време.

– Ей, новият, тази табла е за Маринов в стая 17. Занеси му ги и виж дали има нужда от нещо друго. А, и да не забравя. Изчакай го да се избръсне и тогава се върни.

Момчето веднага взима подноса с лекарствата и тръгва по  осветения от многото прозорци и яркото слънце навън, коридор. По пътя много внимава да не се търкулне някое от хапчетата и през цялото време мята поглед ту към таблата, ту към пътя си.

– Г-н Маринов, добро утро. – чука той и влиза в стаята на стареца. – Как сте днес? Искате ли чай или кафе?

Старецът леко се подсмихва, маха на момчето да седне на стола до него, прочиства гърлото си и продумва.

– Кафето ви е като за стари хора. Няма сила в него. Пийте си го вие.

– Извинете, тук май всичко е като за стари хора – момчето сякаш се усеща какво е казало и мигом почервенява и се изпъва като струна.

– Да, да, много си прав. – казва през смях старецът. – Харесваш ми, май си нов, а? Другите са едни привидно мили. Не ме разбирай погрешно. Вършат си добре работата, ама си личи, че е, защото това работят. До там и нищо отвъд.

– Нов съм, да. Бях месец на обучение на горния етаж, но знаете. Там почти не говорят. В смисъл, те…- пак се изчервява и замлъква.

– Те умират, кажи си го. Пратили са те директно на фронта, а? Стига толкова приказки. Идвай с мен пред огледалото да се избръсна, че явно ме очакват всеки момент да ми се изплъзне по погрешка бръснача, ако ме разбираш.

Двамата се местят в банята, старецът започва да се сапунисва, а момчето го гледа отстрани с нескрито любопитство.

– Г-н Маринов, имам въпрос. Каква е тази къща, за която говорят? Имал сте къща или какво?

– Говорят те. Чули – недочули. Кой знае какви глупости мислят, а никой никога не ме е питал директно. – мъжът се спира, замисля се и се обръща към момчето. – Ще ти разкажа всичко, но не тук. Днес следобед поискай ти да ме разходиш из градината. Кажи им,  че ми се е обадила раната от войната и ела. Време е вече да кажа всичко на някой. Не искам да си отида и да не остане спомен за нея. Нямаме си деца да разказват, а не искам да останем безпаметни.

Следобед в четири момчето с медната коса се насочва като войник към стая номер 17, взима стареца и двамата тръгват към градината.

– Знаете ли, другите се учудиха като споменах раната ви от войната. В коя война сте я получили?

– Ами….нямам рана от войната. – старецът се смее сам на себе си, докато момчето гледа недоумяващо. – Те знаят за мен само това, което пише в картона. Никога не съм им споделял нищо. Просто исках да пратят теб, а като разберат, че най-накрая съм споделил нещо, ще те залепят за мен и няма да им гледам прикрито киселите им физиономии.

Двамата стигат съвсем в края на градината, където каменният дувар е прекъснат от желязна ограда и открива гледка точно към една красива къща, боядисана в бяло и бледо лилаво. Точно там под една липа, има бяла пейка и двамата сядат под сянката на дървото.

– Ето това е къщата. Моята къща. Тази, която е чувала толкова смях и е виждала толкова любов, колкото и във фалшивите днешни филми няма. Обичал ли си така, че сърцето ти да живее извън тялото ти? Така, че да усещаш непрестанна еуфория в гърдите си, а стомахът ти да се качва в гърлото само като тея две очи те погледнат? Обичал ли си така, че да се чудиш имал ли си живот преди нея? Гледаш ме, сякаш ти зададох въпрос за милиони.

– Не, не е за милиони. Лесен е въпросът. Ама отговорът е мъчен. Не, не съм.

– Ще. Бъди спокоен. Млад си. – При нас всичко започна в далечната 1949, когато бях само на 20. Не видял още нищо от живота. Тъкмо върнал се от казармата. А тя дава много знания, но не и от това, което щеше да ми се случи.

1949г.

В този ден, в самото начало на май, излязох с няколко момчета, които познавах от казармата. Нищо и никакъв ден, просто искахме да пийнем по бира в кръчмата на площада и после да отидем да видим новото радио на единия от тях. Тъкмо го беше купил от една баба на битака и още не го беше съвсем разучил. Така де, за кръчмата иде реч. По пътя се минава по един мост и там я видях. Беше застанала с гръб, а дългата и до кръста черна коса се вееше от вятъра. Спомням си, че беше с една лилава рокля на бели цветя и си мислех, че прилича на люляков цвят. И така и ухаеше. Оказа се, че познава едно от момчетата. Била приятелка на неговия брат. Обаче аз още в онзи момент, макар и несъзнателно, знаех, че тя ще бъде моя. Че тя ще стане моя съпруга, че искам деца от това момиче с бяла като порцелан кожа и розови страни. Размениха си няколко думи с моя другар и ние тръгнахме. Обаче аз от там не помня нищо повече от тоя ден. Пихме ли, гледахме ли радио, не знам. Даже вечерта сънувах едно люляково дърво, а под него тя седнала на тревата и се смее. Едва седмица по-късно се засякохме на рождения ден на моя приятел. Аз я видях на терасата. Изглеждаше тъжна, ядосана, беше намусена. Отидох при нея и я заговорих. А тя съвсем невинно се оправда с тежък работен ден. Продавала цветя в местния цветарски магазин. Затова ми ухаела така. Говорихме си, а аз дори не разбирах какво ми казва. Просто бях омагьосан. После дойде приятелят ѝ. Приличаше на гамен. Изобщо не ѝ подхождаше. От ревност може така да съм го виждал, но е факт, че тя посърна като го видя, а той съвсем невъзпитано я дръпна и дори не я остави да каже „чао“.

В следващите дни си търсих повод да мина покрай цветарския магазин, но само веднъж я засякох свободна. Побъбрихме си и забелязах, че като говори с мен очите и искрят. Вече нямаше съмнение, че и тя усеща нещо към мен. Една вечер го видях да си тръгва от моста ядосан. А тя стоеше там сама и гледаше надолу в реката. Аз се приближих, стъпките ми отекваха по чакълестата повърхност на моста, но тя не вдигаше глава. Имаше един кичур коса, който беше паднал пред очите ѝ. Помислих, че плаче и го отместих, но не издържах и държейки кичура, я погалих с длан, а тя се сепна едва в този момент.

– Извинявай, не очаквах.

– А аз реших, че ме чу още в началото на моста. – казах изненадан.

– Така е, но помислих, че е той.

– А защо се стресна чак като те докоснах?

– Защото той никога не ме е докосвал така.

Тези думи ще ги помня докато съм жив. За мен значат повече от „Обичам те“!

– Затвори очи. – казах ѝ аз. Тя ме погледна недоумяващо, но после реши да ги затвори и зачака нервно.

Аз поех дъх и ръката ми докосна бузата ѝ, но тя не се дръпна. Напротив, сви се в дланта ми като малко коте. Розова нишка, започна да пъпли по страницата ѝ и да се разпростира по цялото ѝ лице. Имах чувството, че съм кибритена клечка и паля газена лампа. Но тази жена така разцъфна пред мен, така силно се надигна от полу-живото си състояние, че не приличаше на лампа, а на пожар. Пожар, който ще стопли огнище и ще изпепели къща едновременно. Тази жена изглежда се роди в този момент. Но този път не по принуда, а по собствено желание.

После нещата се случиха много бързо. Оженихме се. В деня на сватбата ни, я помолих в косите си да сложи стръкче люляк, който пазя и до днес. Аз имах някакви останали от покойния ми баща пари, продадох и старата си кола и купихме тази къща. Вътре я вкарах на ръце и така я носих 49 години. Така и на ръце я изнесох, когато издъхна в съня си. Господ не ни дари с деца, но аз бях безкрайно щастлив дори и само с нея. Тя беше и огън и нежност, и ме ядосваше и ме галеше така горещо, че само нейната длан можеше да ме изкара от унеса и на най-дълбоката мъка. Дори, когато ми беше ядосана, пак ми приготвяше храна за следващия работен ден, а когато се карахме, аз не спях по цяла вечер и я наблюдавах. Страх ме беше, че нещо може да се случи с нас през нощта и да си отидем от тоя свят скарани. Да я обичам беше най-голямата привилегия в живота ми, а тя да ме обича – най-голямата сила , която имах. Отиде си преди 10 години, и година след това съм заспал, а искра от камината подпалила пожара. Къщата изгоря, само основите останаха.

– Но сега е толкова красива. – каза след кратко мълчание момчето, все още загледано в къщата. – Кога я възстановихте?

– О, не, не бих могъл. Нито имах парите, нито желанието. Аз сам вече нямаше как да я изпълня с любов и смях. Продадох я и сега всеки ден се любувам на младото семейство, което се нанесе там. Те я оправиха.

– Улучил сте на добри купувачи. – момчето се усмихна и се загледа в остарялото лице на мъжът, чиито очи все още пламтяха.

– Не, аз ги избрах. Имаше много желаещи. Сградата е на много хубаво място, голяма е. Но искаха да я съборят и да строят многофамилни постройки. А аз исках къщата. Само те искаха същото. Мъжът бил от семейство на строители, а жената се занимавала с обзавеждане. Описаха ми как си я представят. Дадох им я почти без пари. Те бяха смаяни. 10 000 лв – толкова им взех. Но усетих, че те са правилните хора. И не сгреших. Исках да цъфти, а не да се руши. Помолих ги само да я боядисат лилава и те го направиха.

– Знаете ли? Благодаря ви, че ми споделихте всичко това. Придадохте друг смисъл на работата ми. – момчето гледа някъде в далечината с влажен поглед.

През следващите четири години, старецът и момчето станаха много близки. Младежът се ожени, роди му се и момченце, на което даде името на стареца – Богдан. Всеки ден ходеше на работа с желание и водеше г-н Маринов до онази пейка, стига времето да позволяваше. Старецът изгуби силите си и последната година двамата ходеха с инвалидна количка. Един ден старецът си отиде. В съня си, но сякаш с усмивка на лице. Момчето плака много и още на следващия ден напусна работата си. Каза, че смисълът да работи там, се е изгубил. Но не позволи на никой друг да оправи стаята му. В шкафчето в банята, под старата самобръсначка имаше плик. Плик с чек за десет хиляди и стръкче изсъхнал люляк.

Стандартен
Без категория

Майка

Photography © Rosen Iliev


Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Стандартен
Без категория

Под сянката на Бряста

Пролетта е красив сезон. Всичко се събужда от дългия си зимен сън. По-ярко зелено от това на нова дървесна корона надали сте виждали. Или по-цветно от полята разделящи селата. Там, където вечер се гонят щурци и светулки, а денем пчелите създават оная прекрасна земна идилия, която в града не можеш да усетиш. Въздухът става различен и не говоря само за милионите цветчета, които се бият едно друго кое е по-ароматно. Има и нещо друго. Един такъв аромат на очакване, на надежда, на желание. Усещането, че нещо предстои, нещо ще се случи дори тогава, когато нищо друго не предвещава промяна. Ама тя идва! Идва и не пита. Особено, когато предводителят ѝ е любов. Не говорим за страст, не говорим за плътско желание, нито за умопомрачаваща и всепоглъщаща сила, а за оная дето те омайва до там, дето не знаеш, че има и друго освен нея. Оная, дето знаеш, че на финала ще е отново с теб, а след края пак! Ако трябва, ще умре сто пъти, но на сто и първия пак ще се изправи и ще те прегърне! Любов да сложиш масата за обяд, да се нахраниш първа, но да оставиш по малко от всичко да има за него! Любов, която е станала такава част от теб, че, когато смъртта каже „Край“ ти да се усмихнеш и да кажеш „Само гледай!“. И да се държиш все едно нищо не се е случило, дори това да накара околните да си мислят, че вече не си с всичкия си. Сега разбирате ли? Няма значение, защото такова нещо съществува!

Има още
Стандартен