---

Днес тя тръгва на път, но без път и без посока.

Поглежда напред и преглъща сълзи.

Събудена рано с вой за тревога,

с вой за затрупани хиляди скъпи мечти.

Тя тръгва и носи в ръцете дете,

прегръща го силно и моли горещо,

че искаше тя то да види безброй светове,

но не вярваше, че това ще е нещо зловещо.

Пресича чертата, която разделя не само преди и сега.

Разделя всичко познато и обично до днес.

Разделя мъжа от жената, разделя баща от деца!

Всичко, което умря още с първата бомба нощес.

Тя скита из цяла Европа, като малко прогонено куче,

търси подслон, търси надежда и хляб,

търси да стисне живота в юмруче,

търси някой да спре този чудовищен бяг.

И гледат я тук и там, обсъждат дори,

ще има все някой да протегне ръка.

Ще гледа все някак да я защити,

но се искат действия сега и веднага.

„Честит Ви празник!“ казва леко смутен граничарят,

но за нея днес няма цветя, няма бонбони.

Ще я погледне днес свито и полицаят,

макар сред тях да няма доволни.

За нея не е 8-ми, не е и празник,

за нея няма нищо красиво сега.

Когато само шепти, днес е ден 13-ти

от началото на тази проклета война.

-По дяволите, погледнете, не подминавайте така !

Дайте ми някаква тъничка сламка!
Да се хванем за съдбата на всички деца,

Защото преди всичко аз съм майка!

Пролетта е красив сезон. Всичко се събужда от дългия си зимен сън. По-ярко зелено от това на нова дървесна корона надали сте виждали. Или по-цветно от полята разделящи селата. Там, където вечер се гонят щурци и светулки, а денем пчелите създават оная прекрасна земна идилия, която в града не можеш да усетиш. Въздухът става различен и не говоря само за милионите цветчета, които се бият едно друго кое е по-ароматно. Има и нещо друго. Един такъв аромат на очакване, на надежда, на желание. Усещането, че нещо предстои, нещо ще се случи дори тогава, когато нищо друго не предвещава промяна. Ама тя идва! Идва и не пита. Особено, когато предводителят ѝ е любов. Не говорим за страст, не говорим за плътско желание, нито за умопомрачаваща и всепоглъщаща сила, а за оная дето те омайва до там, дето не знаеш, че има и друго освен нея. Оная, дето знаеш, че на финала ще е отново с теб, а след края пак! Ако трябва, ще умре сто пъти, но на сто и първия пак ще се изправи и ще те прегърне! Любов да сложиш масата за обяд, да се нахраниш първа, но да оставиш по малко от всичко да има за него! Любов, която е станала такава част от теб, че, когато смъртта каже „Край“ ти да се усмихнеш и да кажеш „Само гледай!“. И да се държиш все едно нищо не се е случило, дори това да накара околните да си мислят, че вече не си с всичкия си. Сега разбирате ли? Няма значение, защото такова нещо съществува!

Има още →