Май почти се изтърколи, липите почти цъфнаха, първокласниците почти приключиха с учебните занятия, а баловете са в  разгара си. Хиляди млади момчета и момичета викат по площади и ресторанти, надуват клаксоните на колите си и купонясват до зори. И не, няма абсолютно нищо лошо в това. Нито чалгата, нито кючеците, салфетките или порядъчното количество алкохол са реално нещо нетипично за такъв повод. Или пък са „представителна извадка на съвременната младеж“. Нека си признаем, че никой на възраст под 60 не е бил херувим на бала си. Може би сме пили по-малко, крещяли сме по-малко или просто помним по-малко! А за по-старото поколение, което твърди, че едно време не е било така, нека само напомня, че преди 1990 г. просто не е имало чалга. Но мисълта ми е друга. Това са дванадесет години, отдадени на учение. Дванадесет години преминали в ранно ставане, изучаване на неща, които в не малка част се забравят още в първата седмица на лятната ваканция, после още някакво време, прекарано в учене вкъщи. Ами да, за празнуване си е! Празнуване на края на един прекрасен етап от живота, на раздялата с едни близо тридесет души, с които си делил поне 4 години обща стая, и на сбогуването с учители, които оставят наистина трайна следа в живота! Да, има такива и те никак не са малко!

В края на месец октомври, в средата на златната есен, когато се радваме на поредната порция слънчеви лъчи в иначе прохладното време, едно малко местенце празнува. Да си го кажем, повечето от вас свързват 26-ти само с именните дни на свои близки и познати и надали сте се сещали, че има и друго. Че един цял град празнува. Хората му излизат на площада или по главната му улица, радват се на оркестри, танцьори, клоуни дори, а децата тичат към виенското колело или към поредната порция сладост под формата на захарен памук, карамелизирани пуканки или желирани бонбони.

Една самотна птичка каца на улука. Тази къща е съвсем самичка сред множество високи сгради. Посреща под прозорците си лястовички всяка пролет и ги изпраща наесен от много години. И сега е време да се сбогува с тях. Всяка година градът ги изпраща като за последно, защото дали ще се върнат никога не е ясно. Пътят на юг не е никак лек и не всички оцеляват. Но ето, че при първият ароматен и топъл повей, същите тези лястовички се връщат и почват неуморимо да търсят нови клончета и кал, с които да закърпят щетите от лютата зима.