Вчера я срещнах. Още с първата крачка в ресторанта, погледът ми сам като по зададена цел, се премести и я фокусира. Не я бях виждал от шестнайсет години. Но аз ли, или сърцето ми, нещо я усети веднага щом се доближих на толкова малко разстояние, колкото не ни е деляло от цяла вечност. А тя се смееше. Гръмко, сияйно, блажено. Изглеждаше толкова спокойна, толкова слънчева, че гръмотевиците навън изведнъж заглъхнаха, наоколо всичко се спуши и стана безлично. Все едно си влязъл в тунел с идващ насреща влак. Наоколо мрак, а пред теб светлина, която може да е прекрасна, но знаеш, че ще те прегази безмилостно. Така и днес. Но ме прегази споменът. Не тя. Тя винаги е била просто едно красиво момиче. Нито ангел, нито дявол. Дразнеща, понякога леко претенциозна, но абсолютно истинска. Или поне тогава беше такава. Но бяхме на седемнайсет. Аз нямам нищо общо с това, което бях тогава. Нима очаквам и тя да е същата? Усетих внезапна нужда просто да я заговоря. Да видя как е, как се е развил животът ѝ, дали е сбъднала мечтите си. Просто да чуя звънливият ѝ глас. И го чух, но преди това едно малко момиченце я нарече „ мамо“. Сякаш паднах в ледено езеро. Замръзнах. Приятелите, с които бях ми говореха нещо, но в главата ми се чуваше само:

               Знаете ли какво е щастието? Онова безмерно лутане на сърцето, което като че ли ще изскочи от гърдите, очите, които аха да се изцъклят и закрият цялото лице, и една усмивка, която не просто стига от ухо до ухо, ами направо надскача тези граници. Някои го изпитват често и са истински късметлии, при други нещата не са толкова розови, но общото е, че чувството е неописуемо. А знаете ли какво е да го чакаш това щастие? Не да ти се случи изневиделица, а да знаеш точно в кой ден и час ще го усетиш? Ами още по-хубаво е. Подготвяш се, редиш Таро, следиш Меркурий и се молиш някой Ковид, Варицела или Ишиас да не препречат път.

Днес слънцето е особено жарко. Може да е още зима, но въздухът се променя и носи усещане и ухание на пролет. Като истинската такава, но през февруари. Все още по измръзналите и голи клони се виждат само врабчета и гълъби, но все по-често чуруликат, сякаш се вълнуват. Съвсем скоро клоните ще се опъпят, после ще цъфнат и ще разпръснат сладникав аромат, който ще привлече работливи пчелички и влюбени двойки.

Отново е зима, отново има сняг, отново има много работа. За полицая празниците обикновено не са особено празнични. Сякаш на хората нещо им става. И не е коледен дух или прекомерна доброта. Това е по телевизията. В реалния живот, по това време, престъпленията са в апогея си. Кражби, изнасилвания, побоища, катастрофи убийства. Много коледно, нали? Но трябва да има и такива хора. Хора, които да се грижат за нас, да са там, когато няма никой друг и да поемат ударите на престъпността, за да може останалите да спят спокойно. Е, не съвсем спокойно, защото тези неща в повечето случаи са непредвидими.

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Имало едно време едно малко селце. То било сгушено нейде из Балкана, сред една букова гора и било толкова малко, че го знаели само жителите му и хората от съседните две села. Но било живо, съвсем живо. Хората му били добри и трудолюбиви. През лятото градините, лозята и нивите им зеленеели и били пълни с реколта. Зиме пък гледали добитъка у дома, а жените плетели чудни елеци, пуловери и терлици. Живеели си добре. И как иначе, като били все стари хора. Нямали вече нито време, нито желание да плетат интриги, да се карат или злорадстват. Радвали се на живота си такъв какъвто е, помагали си с каквото могат и живеели в пълна хармония. Всички. Заедно. Без един. Накрая на селото в малка, порутена от едната страна, къщичка, живеел старец. Вечно свъсен, мълчалив, когато е  сред хора и мрънкащ, когато остане сам. Нямал угодия, нямал и приятели. Имал си къщичката, една кокошка и котка. Ненавиждал съседите си, слънчевия им живот и се стараел винаги да стои далеч от това. Хората от селото го наричали Сивия. На повече от седемдесет, лицето му имало само две видими бръчки. Горе над носа, там където веждите се сключват и то не от смях, а от мръщене. Съселяните му рядко го виждали. Предпочитал да си стои вкъщи, а къщичката оградил с висока каменна ограда. Дори там, на едно местенце, където преди имало порта за излизане на добитъка, той посадил храсти, които избуяли нависоко и скривали всичко навън и всичко навътре. Сивият нямал семейство. Навремето имал жена, която починала при раждането заедно с детето им. Повече не се задомил. Дали това злощастно събитие го направило такъв, или си е бил такъв цял живот и само тази жена не се уплашила от нрава му, хората не знаели. Той самият не страдал от факта, че е сам. Даже му харесвало така. Не обичал да се съобразява с околните, не обичал дори да говори с тях.

Повечето хора обичат есента, някои дори и зимата. Аз лично не съм от тях. Какво хубаво има в петте пласта дрехи (минимум), вятъра и сополите? Ами нищо! Вече ми е писнало всяка година още при първия по-хладен повей, аз да тичам при личната, защото се разболявам. „Най-хубавото“ е, че тялото ми създава идеална среда за усложнения и самолечение, витамини и чайчета не действат. Мразя да чакам. Има толкова много други неща, които мога да свърша през това време. Изнервям се още на десетата минута. Няма много хора, но потокът тече бавно. Белите стени и плочки по пода създават една почти стерилна среда и не говоря само за хигиената. Никой не говори. Чуват се само автомобилите навън и от време на време вратите, когато някой влезе или излезе. На стола срещу мен се е настанил мъж на около шейсет с посребряла коса и добродушно лице. Е, очите не мога да видя. Скрил ги е зад черни очила и виждайки бастунчето в ръцете му, бързо разбирам защо.