Разкази

Всичко

Ето го! Моето малко момче. Моето прекрасно дете, което гледа, но още не знае какво вижда, а сигурно и нищо не вижда. Отваря бавно очички, после бавно ги затваря. Прозява се. Онези календари с новородени преливат от сладост. А когато видиш това на живо, и когато то си е твое, си склонен да се пръснеш. От любов, от гордост, от щастие! Казват, че се забравя болката от раждането. Така е. Още щом го чух да плаче за пръв път, вече нищо друго нямаше значение. Просто започнах да плача с глас и да благодаря на Господ! И ето го сега в ръцете ми. Държи ми показалеца, който е по-голям от ръчичката му. И спи блажено. Спи като ангел. Ухае на облачета и дъга, на лазурно щастие и утрин в планината.

Има още
Стандартен
Разкази

Живот

Имаше време, когато мислех, че щастието е даденост. Може да расте, да, но само в някои конкретни моменти. Да намалява, надали. Мислех, че имам всичко и това е достатъчно. Живеех си на свой собствен облак и никога не си давах сметка, че може всичко да се преобърне в един единствен момент. Момент, който няма да остави небелязан нито един аспект от бъдещето ми. Може някога да забравя денят на сватбата ни, раждането на детето ни, но смъртта ѝ, никога!

Има още
Стандартен
Разкази

Аптекарят

Сутрин. Шест часът. Душ, кафе, миене на зъби. Прическа…ха-ха. Аз нямам коса. Някъде преди 10 години видях, че започва да оредява, а да си на двадесет и пет и да нямаш коса не е много приятно, за това реших да я обръсна и така до ден днешен. Обличам се и тръгвам. Понякога се чудя защо въобще ходя с кола на работа, като трафикът сутрин е убийствен. Вярно, че в метрото е страшна блъсканица, но поне не губиш време да се чудиш къде точно да паркираш и как да стигнеш навреме на работа.

Има още
Стандартен
Разкази

Локвата

Понякога обществото отритва различните. И в никакъв случай не е нужно да си видимо различен, за да бъдеш недостоен за околните. Може да е нещо невидимо за човешкото око, може да е  нещо, което, ако не ти кажат, няма да разбереш, но веднъж узнал ли си го, вече всичко ще е различно. И малко са хората, за които това няма да има значение, но когато всички останали те спъват във всеки един твой опит да намериш щастие, когато си израснал с мисълта, че си различен, недостоен дори, тогава кое би ти дало сили да търсиш своето място под небето? Невежеството може би. Или заблудата?

Има още
Стандартен
Разкази

Картофена каша

Иван Георгиев беше съвсем обикновен мъж. Едва четиридесет годишен, той беше изградил една огромна империя в строителния бранш. Цели квартали изникваха, благодарение на една невероятна комбинация от бизнес нюх, решителност и абсолютна непоколебимост. Той бе вечно заобиколен от хора. Бизнес партньори, асистенти, често намираше време и за приятелите си. Беше се заобиколил все с успели в своята област хора. С годините, приятелите му ставаха все по-малко. Повечето от тях вече бяха семейни и им се отдаваше все по-рядко възможността да излизат за поредния мъжки запой, завършващ със солидни количества изпит скъп алкохол, огромна изхарчена сума, а понякога и непозната жена в леглото. Иван не се сърдеше. Беше си създал една особено успешна система. Щом някой нямаше време за него, просто го заменяше с друг. Желаещите да бъдат в компанията му бяха прекалено много, за да тъгува по поредния отпаднал от отбора приятел. Всичко това може и да изгражда образа на един бездушен и лош човек, но всъщност не беше така. Иван не би сторил лошо никому, ако въобще съумееше да направи разлика между добро и зло. Просто ценностите му бяха объркани много преди да се запознаем с него. Дали от детството му или от неправилни авторитети, историята не знае.

Има още
Стандартен
Разкази

Домошавицата

Бай Георге беше съвестен човек. Не обичаше да лъже, ходатайства или да прави каквото и да е, което може да бъде в ощърб на друг, пък камо ли на държавата. Беше пенсионер по болест и парите никога не достигаха. Кахъри колкото щеш, но при все, че сметките и нуждите растяха , а спечеленото се стопяваше още преди да е получено, той беше усмихнат човек. Многото бръчки и отруженият му вид, правеха впечатление само при първа среща. После оставаше усмивката. Сърцето ти сгряваше и само като го погледнеш и си спомняш за онези лета, прекарани на село при баба и дядо. Имаше нещо сантиментално в блясъка в очите му. Бай Георге не беше от онези хора, преуспели в живота. Имаше малка схлупена къща в едно забравено от Бога село. Не беше богат, нито известен, но беше щастлив. Не се интересуваше от политика. Смяташе, че щом управниците не се интересуваха от народа си, и той не трябваше да се интересува от тях.

Има още
Стандартен