– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Имало едно време едно малко селце. То било сгушено нейде из Балкана, сред една букова гора и било толкова малко, че го знаели само жителите му и хората от съседните две села. Но било живо, съвсем живо. Хората му били добри и трудолюбиви. През лятото градините, лозята и нивите им зеленеели и били пълни с реколта. Зиме пък гледали добитъка у дома, а жените плетели чудни елеци, пуловери и терлици. Живеели си добре. И как иначе, като били все стари хора. Нямали вече нито време, нито желание да плетат интриги, да се карат или злорадстват. Радвали се на живота си такъв какъвто е, помагали си с каквото могат и живеели в пълна хармония. Всички. Заедно. Без един. Накрая на селото в малка, порутена от едната страна, къщичка, живеел старец. Вечно свъсен, мълчалив, когато е  сред хора и мрънкащ, когато остане сам. Нямал угодия, нямал и приятели. Имал си къщичката, една кокошка и котка. Ненавиждал съседите си, слънчевия им живот и се стараел винаги да стои далеч от това. Хората от селото го наричали Сивия. На повече от седемдесет, лицето му имало само две видими бръчки. Горе над носа, там където веждите се сключват и то не от смях, а от мръщене. Съселяните му рядко го виждали. Предпочитал да си стои вкъщи, а къщичката оградил с висока каменна ограда. Дори там, на едно местенце, където преди имало порта за излизане на добитъка, той посадил храсти, които избуяли нависоко и скривали всичко навън и всичко навътре. Сивият нямал семейство. Навремето имал жена, която починала при раждането заедно с детето им. Повече не се задомил. Дали това злощастно събитие го направило такъв, или си е бил такъв цял живот и само тази жена не се уплашила от нрава му, хората не знаели. Той самият не страдал от факта, че е сам. Даже му харесвало така. Не обичал да се съобразява с околните, не обичал дори да говори с тях.

Повечето хора обичат есента, някои дори и зимата. Аз лично не съм от тях. Какво хубаво има в петте пласта дрехи (минимум), вятъра и сополите? Ами нищо! Вече ми е писнало всяка година още при първия по-хладен повей, аз да тичам при личната, защото се разболявам. „Най-хубавото“ е, че тялото ми създава идеална среда за усложнения и самолечение, витамини и чайчета не действат. Мразя да чакам. Има толкова много други неща, които мога да свърша през това време. Изнервям се още на десетата минута. Няма много хора, но потокът тече бавно. Белите стени и плочки по пода създават една почти стерилна среда и не говоря само за хигиената. Никой не говори. Чуват се само автомобилите навън и от време на време вратите, когато някой влезе или излезе. На стола срещу мен се е настанил мъж на около шейсет с посребряла коса и добродушно лице. Е, очите не мога да видя. Скрил ги е зад черни очила и виждайки бастунчето в ръцете му, бързо разбирам защо.

Лилията е нежно цвете. Не случайно цветарите я обичат толкова много. Може би повече от половината сватбени украси са с участието ѝ. И как иначе? Дори само да я погледнеш, усещаш топлота. Прилича на самодива, изляза да се къпе на реката. Или на планински повей с дъх на цветя, на гора, на вода. Нежна като утринна роса, неподготвена за бързащото слънце. Неочакваща да падне в пръстта и да се загуби преди първите лъчи. Ако обичаш някого, купи му лилия. Тя говори сама, нямаш нужда от картичка. Нямаш нужда и от опаковъчна хартия или онези сушени цветя и зелени листа, които се слагат в букетите. Лилията е достатъчна. Да бъде красива, да бъде силна, да бъде лилия!

Пролетта е красив сезон. Всичко се събужда от дългия си зимен сън. По-ярко зелено от това на нова дървесна корона надали сте виждали. Или по-цветно от полята разделящи селата. Там, където вечер се гонят щурци и светулки, а денем пчелите създават оная прекрасна земна идилия, която в града не можеш да усетиш. Въздухът става различен и не говоря само за милионите цветчета, които се бият едно друго кое е по-ароматно. Има и нещо друго. Един такъв аромат на очакване, на надежда, на желание. Усещането, че нещо предстои, нещо ще се случи дори тогава, когато нищо друго не предвещава промяна. Ама тя идва! Идва и не пита. Особено, когато предводителят ѝ е любов. Не говорим за страст, не говорим за плътско желание, нито за умопомрачаваща и всепоглъщаща сила, а за оная дето те омайва до там, дето не знаеш, че има и друго освен нея. Оная, дето знаеш, че на финала ще е отново с теб, а след края пак! Ако трябва, ще умре сто пъти, но на сто и първия пак ще се изправи и ще те прегърне! Любов да сложиш масата за обяд, да се нахраниш първа, но да оставиш по малко от всичко да има за него! Любов, която е станала такава част от теб, че, когато смъртта каже „Край“ ти да се усмихнеш и да кажеш „Само гледай!“. И да се държиш все едно нищо не се е случило, дори това да накара околните да си мислят, че вече не си с всичкия си. Сега разбирате ли? Няма значение, защото такова нещо съществува!

Ето го! Моето малко момче. Моето прекрасно дете, което гледа, но още не знае какво вижда, а сигурно и нищо не вижда. Отваря бавно очички, после бавно ги затваря. Прозява се. Онези календари с новородени преливат от сладост. А когато видиш това на живо, и когато то си е твое, си склонен да се пръснеш. От любов, от гордост, от щастие! Казват, че се забравя болката от раждането. Така е. Още щом го чух да плаче за пръв път, вече нищо друго нямаше значение. Просто започнах да плача с глас и да благодаря на Господ! И ето го сега в ръцете ми. Държи ми показалеца, който е по-голям от ръчичката му. И спи блажено. Спи като ангел. Ухае на облачета и дъга, на лазурно щастие и утрин в планината.

В края на месец октомври, в средата на златната есен, когато се радваме на поредната порция слънчеви лъчи в иначе прохладното време, едно малко местенце празнува. Да си го кажем, повечето от вас свързват 26-ти само с именните дни на свои близки и познати и надали сте се сещали, че има и друго. Че един цял град празнува. Хората му излизат на площада или по главната му улица, радват се на оркестри, танцьори, клоуни дори, а децата тичат към виенското колело или към поредната порция сладост под формата на захарен памук, карамелизирани пуканки или желирани бонбони.

Имаше време, когато мислех, че щастието е даденост. Може да расте, да, но само в някои конкретни моменти. Да намалява, надали. Мислех, че имам всичко и това е достатъчно. Живеех си на свой собствен облак и никога не си давах сметка, че може всичко да се преобърне в един единствен момент. Момент, който няма да остави небелязан нито един аспект от бъдещето ми. Може някога да забравя денят на сватбата ни, раждането на детето ни, но смъртта ѝ, никога!

Сутрин. Шест часът. Душ, кафе, миене на зъби. Прическа…ха-ха. Аз нямам коса. Някъде преди 10 години видях, че започва да оредява, а да си на двадесет и пет и да нямаш коса не е много приятно, за това реших да я обръсна и така до ден днешен. Обличам се и тръгвам. Понякога се чудя защо въобще ходя с кола на работа, като трафикът сутрин е убийствен. Вярно, че в метрото е страшна блъсканица, но поне не губиш време да се чудиш къде точно да паркираш и как да стигнеш навреме на работа.

Една самотна птичка каца на улука. Тази къща е съвсем самичка сред множество високи сгради. Посреща под прозорците си лястовички всяка пролет и ги изпраща наесен от много години. И сега е време да се сбогува с тях. Всяка година градът ги изпраща като за последно, защото дали ще се върнат никога не е ясно. Пътят на юг не е никак лек и не всички оцеляват. Но ето, че при първият ароматен и топъл повей, същите тези лястовички се връщат и почват неуморимо да търсят нови клончета и кал, с които да закърпят щетите от лютата зима.