– Четиридесет и осем? Наистина ли? И всичките са на едно и също място? – каза собственикът на галерията в недоумение. За всички тези години, които беше прекарал тук, такова нещо не се беше случвало. – Защо да покажа четиридесет и осем картини, които са еднакви, а?

– О, не! Те не са еднакви! – в погледа на стареца пламна една идея. Може би трябваше да разкаже на Фердинанд, собственикът на галерията, какво всъщност показваха тези картини. – Вижте, аз наистина рисувам едно и също място, но то се променя. Не се ли досетихте какво искам да покажа?

– Вижте, г-н Савов, като син на австриец и на българка, имах възможност да живея и на двете места. А като син на богат австриец и богата българка, имах възможност и да обикалям света. Никъде не показват еднакви картини в изложба. Звучи просто безумно.- Фердинанд изтръска цигарата си в пепелника и се изправи. Навън беше слънчев и спокоен зимен ден. Разбира се, през зимата слънцето не носи топлина, а напротив. Беше мразовито. Тук-там се виждаше някой щъкащ пешеходец, но като цяло улиците бяха пусти. Фердинанд се огледа, спомни си заръката на покойния си баща да брои до десет преди да вземе важно решение и се обърна към стареца. – Давам ви пет минути да ме убедите!

Старецът се намести на мястото си. Като че ли за момент реши и той да се изправи, но вече беше стар и не можеше да стои дълго време прав. Позамисли се, усмихна се и рече:

– Две години след като се оженихме с моята бабичка, си купихме една вила в планината. Две стаи, външна тоалетна, без течаща вода. Имахме си наблизо рекичка. Ще кажете нищо и половина, но бяхме млади. Нямахме нужда от удобства. Преживявахме на любов и слънце. А вилата я харесахме заради гледката. Пред нас се откриваше една чудна плетеница от хълмчета, зелена морава, няколко плодни дръвчета и реката. Въобще не го мислехме. Още същият ден, в който я видяхме, я купихме. – старецът спря, отпи глътка вода и прочисти гърлото си. – Първият път останахме една седмица, но след няколко дни в града, се върнахме за цялото лято. Жена ми вече беше бременна с първото ни дете. Тогава нямахме фотоапарат, тея технологии бяха за богатите. Но обичах да рисувам. До ден днешен това ми е моята…хм, как му викате вие? А, терапия за успокоение. И така, реших да нарисувам гледката. Да я запечатя в съзнанието си. – Михаил се усмихна леко, загледан в едно ъгълче, сведе глава и продължи.- Тогава нямахме кола, пътувахме с  автобус и нямаше как да взема картината. Оставих я на тавана. На следващата година отидохме вече трима. Аз, жена ми и голямата ни дъщеря. Усещането вече беше различно. Сякаш пейзажът се беше променил. Тогава жена ми предложи нещо. Всяка година да рисувам тази гледка. От един и същ ъгъл, но без да гледам картините от изминалите години. Така, след време, щяхме да имаме един албум, показващ как се променя природата. Звучеше прекрасно. Децата ни растат, а с тях растат и онези дръвчета. Всяка година, покрай годишнината от сватбата ни, ние ходехме на вилата. Прекарвахме възможно най-много време там. И всяка година, по това време, аз рисувах планината, дръвчетата, тучната поляна и реката. На тавана се трупаха картини. С тази, която нарисувах тази година, точно четиридесет и осем.

Фердинанд слушаше всичко изправен, с гръб към събеседника и с поглед зареян някъде навън. Но без да гледа. Представяше си онова място, там в планината. Отпи голяма глътка от уискито в едната му ръка и се обърна.

– Защо сега? Можете да ги закръглите на петдесет?

– Не, не, не можем. Лятото се изви страшна буря, орехът в нашия двор падна и събори половината къща. Пооправихме, но не е същото. Постройката е стара, вече нестабилна. А и не се знае кога и ние ще грохнем. Вече съм на седемдесет. Не знам дали ще имам възможност да рисувам още.

– По принцип не се впечатлявам от сладникави истории, но – Фердинанд седна, оправи ръкавелите си, скръсти длани пред себе си на бюрото и погледна Михаил – изглежда интересна концепция. „Четиридесет и осем – промяната през моите очи“ от Михаил Савов – каза Фердинанд като описа с ръка надписът във въздуха. – На двадесети декември галерията се освобождава. Следващата ми изложба е на пети януари. По принцип по празниците няма голям наплив, но това мога да ти предложа. Ще пуснем реклама чрез обичайните ни партньори, а вие ще поканите близки и приятели.

Старецът засия. На двадесет и първи беше рожденият ден на съпругата му. Това щеше да е един прекрасен подарък. И двамата не бяха виждали всички картини заедно.

– Само искам другата седмица да ги донесете, за да ги огледаме и ще помислим за разположението им в галерията – Мъжът стана, протегна ръка и се усмихна заучено. Михаил се изправи, пое ръкостискането, благодари и с леко куцукане и ситни крачки се отправи към изхода.

Старецът не можеше да се нарадва на новината. За него нямаше никакво значение дали галерията ще се напълни с посетители или не. Целта му не беше продажба. Искаше просто да завърши делото на живота си. Когато бъдеш поставен на правилното място в точното време, това съдба или възможност е? А има ли значение, щом при всички положения резултатът е един и същ? Михаил се прибра и се обади първо на голямата, а после и на малката си дъщеря. Бяха решили да направят скромно събиране за рождения ден, но сега нещата придобиваха съвсем друг смисъл. Каква по-добра изненада от това?

Седмица след срещата на Михаил и Фердинанд, старецът занесе картините си, но отказа да ги види. Беше чакал много, можеше да изтрае още десет дни. Заяви, че оставя решението за подредбата на професионалистите и се прибра вкъщи. Имаше вече сигурна дата и час на откриването – двадесет и първи декември от деветнадесет часа. Михаил и двете му дъщери започнаха трескаво да звънят и разпращат покани. До датата оставаше съвсем малко, а щеше да бъде и празненство по случай рожденият ден да майка им, затова се стараеха двойно.

Денят дойде. Или по-точно вечерта. Лятото небето е огрято от слънцето до девет, но зимата още в пет е тъмно. Времето беше меко. Хората бързаха да купят последните останали подаръци за близките си, джинджифилови курабийки или да опаковат камиончета, кукли и пуловери. Сняг беше започнал да вали точно, когато един мъж слезе от една черна кола в края на улицата. Михаил се насочи към входа на галерията и още в самото ѝ начало срещна Фердинанд.

– Всичко е готово. Такава подредба до сега не бяхме правили, но смятам, че по-добро не може да стане.

– Добре, отивам да я доведа. Всички ли са вече вътре?

– Да, събрали са се и чакат. Честно, старче, не очаквах такъв интерес. Постарал си се. Браво! – двамата се здрависаха и в този момент погледът на Михаил попадна на табелата пред залата. „Четиридесет и осем години- промяната на моите очи“. Старецът сбърчи чело и се обърна към Фердинанд.

– Паметта ли ме лъже или има  грешка в надписа?

– Нито едното – галеристът се засмя и подкани стареца – хайде по-бързо, че дойде време.

Михаил излезе и по пътя към ъгъла, където беше паркирала дъщеря му и се замисли. „Да, някаква грешка има. Ние за друго име говорехме. Дано хората не се усетят.“ Михаил подложи ръка, за да може жена му да се опре на него и двамата тръгнаха към галерията.

– Какво си намислил този път, старче? Не сме ли стари за изненади?

– Ти може и да си, но аз още имам приключенски дух – каза със сладка усмивка, която го подмлади с поне двадесет години.

Заедно влязоха в галерията, а после и в залата. Беше пълна с техни приятели, роднини. Там бяха и внучетата, всички, които им бяха достатъчно близки, за да бъдат поканени.

– Това е за теб, скъпа! Онези четиридесет и осем картини, които рисувах за теб толкова години. Погледни. – и двамата се обърнаха.

Картините бяха подредени една до друга върху вълнообразни стени, които обикаляха вътрешността на галерията. Под всяка картина пишеше годината, в която са нарисувани. Всички заедно тръгнаха от най-старата. Вървяха безмълвно. И тогава Михаил видя. Видя онова, което никога не беше очаквал. „Промяната на моите очи“. Не беше грешка. Михаил смяташе, че рисува пейзаж, който се мени с течение на годините, но пейзажът си беше същият. Е, дърветата малко се различаваха. На финалът бяха пораснали доста. Но друго правеше впечатление. Цветовете! От ярките зелено, оранжево, жълто, наситено синьо и тук-там бяло, цветовете избледняваха до почти изцяло сивкави и синкави на самият финал. Какво се беше случило? Как е станало това? Старостта мили мои не прощава на никого. Тялото и умът променят всяка своя форма. Онова, което в младините ни е било значимо, истинско, желано, в залезът ни е блян, мечта, отминал копнеж. Очите виждат! Виждат отвъд! Но и те се променят. С годините не само косите ни посивяват. Губим представа, губим въображение, губим сила. Така един топъл, почти лилав нюанс на синьото в началото, бива превърнат в студено сиво в края. Обаче има нещо друго. Щом възприятията ни се променят толкова много, това означава ли, че и ние самите угасваме? Не, никак даже. Докато има, кого да държим за ръка, докато има кой да ни показва правилните щрихи и да не ни пуска, когато използваме грешните, всяко малко пламъче в очите ни ще намери смисъл да гори още и още. В тази вечер, на един рожден ден, само четири дни преди Коледа, един мъж през сълзи прозря тленността на своето съществуване. А една жена все тъй ярко и топло гледаше мъжът до себе си, както през 1973-та.