Разкази

Три дни преди Коледа

Емилия беше много красива жена. Вече почти на четиридесет, тя просто беше като закъснял да разцъфне вишнев цвят. Някога наистина не беше първа хубост.  Но веднага след развода, нещо се случи с тая жена. Отслабна, пусна си косата дълга, започна да се гримира съвсем леко, колкото да подчертае красотата, която вече си имаше. На бузите ѝ беше избила една приятна руменина, която честичко ѝ придаваше съвсем млад вид. Чудно как понякога всичко, от което имаш нужда е точно това, от което се страхуваш най-много. Да, Емилия не искаше да се развежда. Наистина смяташе, че този брак никога не е бил това, което трябва. Имаше обич, но неправилна, криворазбрана, даже понякога граничеща по-скоро със зависимост, отколкото с любов. Но да го признае пред всички, най-вече пред родителите си, го приемаше за пълен провал. Един ден бившият ѝ взе нещата в свои ръце и я напусна. О, какво облекчение! Колкото и гадно да е това, тя винаги е  била от хората, които чакат нещо да ги бутне, сякаш се носят по течението и, ако няма някой камък или водопад да разбърка нещата, ще стигне съвсем спокойно до финала. Спокойно, но скучно и предвидимо.

Сега нещата бяха различни. Емилия си беше намерила много добър мъж, който оценяваше красотата, добротата и всеотдайността ѝ. Обичаше я как бърчи нос, когато си спомни наум за някоя неприятна ситуация, обичаше я как се усмихва рано сутрин, когато го види и късно вечер, когато му казва с полузаспал глас „Лека нощ“. Всеки ден се стараеше да ѝ показва какво е тя за него. Да, не е лъжа всичко това, а както му казват хората „ да си научиш урока“. Борис също беше разведен. Бившата му жена обвиняваше за всичко него, но всъщност просто го напусна, замина за чужбина и повече не дойде да види поне детето си. Да, звънеше от време на време, но само това. И Борис все се чудеше дали, ако беше по-всеотдаен в брака си, нещата щяха да се развият по друг начин или може би не? Но поне щеше да е с чиста съвест, че е направил всичко възможно. В последните две години отглеждаше дъщеря си сам, а в последните три месеца заедно с Емилия полагаха грижи за малката Нели. В началото връзката на двамата влюбени потръгна съвсем плахо. Опарени от предишни несполуки, правеха крачките съвсем бавно, внимателно, почти незабележимо. Но когато видиш, че нещата са различни, но не просто не като преди, а направо с краката нагоре различни, тогава се хвърляш с главата напред. И да, може и да се разбиеш в измамно щастлива картинка, а може и да заживееш в приказка. Без да скочиш няма как да знаеш. И те скочиха и познайте….Спечелиха! Емилия винаги беше искала дете, за жалост така и не я беше застигнало това щастие. Досега! Нели я гледаше с обожание, а Емилия беше готова и последната риза от гърба си да свали за това дете. Много бързо тримата се сплотиха и заживяха така, че отстрани никой не би казал, че са семейство от едва три месеца.

И така, един ден , когато Емилия отиде да вземе Нели от училище, момиченцето не беше в обичайното си слънчево настроение, не бърбореше както обикновено и като цяло беше видно, че нещо не е наред. Емилия я загледа, помисли и накрая рече:

– Нели, искаш ли днес да не бързаме да се прибираме. Може да си вземем печени кестени и да седнем да г изядем в парка.

– Може – каза момиченцето вяло и двете се насочиха към будката за кестени в близкия парк. Купиха си две купички и седнаха на една пейка. Постояха малко така в мълчание, после Емилия се обади.

– Разказвала ли съм ти как като малка си мислех, че ще ме набият, а се оказа, че съм грешала?

– Не мисля. Не помня такава история – каза Нели без дори да надигне глава.

– Ами аз бях кротко дете като малка. Бели не правех, гледах да не ядосвам никого и като цяло да си живея спокойно. Да, но веднъж счупих една ваза. Наистина без да искам, но това как да обясня на майка ми? Скрих вазата, но никой не забеляза липсата ѝ. После две вечери почти не спях, а ако случайно задремех, сънувах кошмари. Беше ме страх, че ще ме бият и ще ги разочаровам. Накрая отидох при майка ми и баща ми и си признах. Не ми се сърдеха, не ме набиха и като цяло просто ги зарадвах, че имам съвест и споделям с тях. Разбра ли какво искам да ти кажа?

Момиченцето все гледаше надолу, човъркаше с краче в пръстта и мълчеше. Почти недокоснатата купичка с кестени стоеше в едната ѝ ръка. Тя се спря сякаш да каже нещо, но после се отказа и продължи с ровенето по земята. Емилия се наведе леко към нея, сложи ръка на гърба ѝ и каза:

– Имам една идея. Искаш ли ти да ми кажеш какво те тревожи, а аз обещавам да не казвам на тати. Ще бъде нещо като тайна между приятели, става ли? – Емилия беше приклекнала пред Нели и с усмивка чакаше отговорът ѝ.

– Има едно момиче в моя клас. Тя каза, че имам само татко, защото съм лоша и не заслужавам да имам и майка. – момиченцето продължаваше да гледа все така надолу, а пръстта в краката ѝ капнаха две едри сълзи.

Емилия затвори за секунда очи, преглътна тежко, отвори ги и рече:

– Има деца, които не са възпитани правилно. Това момиченце явно е точно такова. Ти си имаш майка, просто тя е малко далеч. Да не говорим, че аз по-добро и послушно дете от теб не познавам! – Нели надигна глава и заби влажния си поглед в очите на Емилия. – От мен да знаеш, майчината любов не се измерва в това дали детето е послушно или не. Дори когато правиш бели, дори да ти се сърди тати например, това не означава, че те обича по-малко. Когато му мине, той пак те прегръща, нали? Помисли си над тези неща и утре като я видиш просто ѝ кажи, че не е права и няма право да ти говори така.

Двете се погледнаха още веднъж и разбраха, че темата е изчерпана. Изядоха останалите кестени и се прибраха вкъщи.

Следващата сутрин започна много напрегнато. Токът в къщата беше изгаснал заради голяма снежна буря, която се беше извила през нощта. Времето вече беше тихо и спокойно, но входът на къщата и колата бяха затрупани. Разбира се, както се и очакваше, тримата тръгнаха със закъснение. Борис и Емилия оставиха Нели в училище е тръгнаха за работа. И там проблеми не липсваха, най-вече защото проблемът с тока беше в почти целия град. Вечерта Борис щеше да закъснее след работа, за да навакса с всичко, което тази буря бе отложила. Емилия влезе в училището и затърси с поглед Нели сред тълпата от деца, които вървяха към изхода.

– Извинете, г-жо Петрова, може ли за секунда – учителката на Нели си проправяше път сред децата, а в ръцете си държеше учителски дневник и цял куп ученически тетрадки.- Елате в тази стая, празна е днес.

Емилия предложи да поеме поне половината тетрадки, а учителката прие на драго сърце, защото освен, че едва виждаше пътя пред себе си, и вече ръцете я боляха.

– Няма да ви задържам, защото Нели ви чака, но има нещо, което се случи днес. Честно казано, не зная дали е проблем, но може би е хубаво да знаете, за да прецените как да процедирате.

Нели пристъпи от единия крак на другия и се приготви да чуе каквото има за казване, но усещаше, че няма да е нещо особено приятно.

– Днес Нели за малко да се сбие с едно момиче от класа. Да, отдръпна се, ако беше станало нещо, нямаше тя да е виновна, но е хубаво да знаете. – учителката прочисти гърлото си и продължи. – Не чух целия им разговор, но като цяло Нели заяви, че има най-прекрасната майка и само глупак не би го видял.

– Вижте, извинете, че ви прекъсвам, но сте запозната до някъде със случая. – Емилия се намеси.- Майката на Нели е от години в чужбина. Това момиче ѝ е казало, че е лоша, и затова майка ѝ не я обича и е избягала от нея. Нели ми сподели и аз я посъветвах да се защити. Разбира се, без насилие. Но не виждам тук проблем.

– Не, това не е проблем, но смятам, че е хубаво да сте наясно за отношенията с момичето от класа ѝ. Добре, радвам се, че е споделила и сте запозната. Аз трябва да тръгвам, че имам родителска среща. – жената се насочи към изхода, отвори вратата и тъкмо да се изгуби от погледа на Емилия, се обърна – И още нещо. Аз не мисля….всъщност зная, че тя не говореше за биологичната си майка.

Тази вечер тримата решиха да украсят елхата. Днес беше последният ден преди зимната ваканция, а до Коледа оставаха само три дни. Борис, Емилия и малката Нели се суетяха покрай дървото и закачаха разноцветни играчки, блестящи гирлянди и малки рисунки, които Нели донесе от часовете си по Труд и творчество. Бяха си пуснали Коледни песни, макар коледният дух да ги беше завладял отдавна и да нямаха нужда от никаква допълнителна стимулация. Танцуваха, пееха и се смееха през цялото време. Остана само да се постави звездата на върха на елхата. Борис и дъщеря му имаха традиция да я слагат заедно, затова Емилия я подаде на Нели и зачака с фотоапарат в ръце, когато момиченцето се обърна към нея:

– Не, ела и ти. Остави фотоапарата на масата и го нагласи да ни направи семейна снимка.

Тази снимка беше най-ценната в албума на Емилия. Да, на нея беше с насълзени очи, но беше чистото доказателство, че щастието може да бъде уловено от камера. Вечерта момиченцето си легна капнало от умора. Емилия ѝ беше прочела приказката за коледното дърво и мишлетата, които го спасили от хвърляне на боклука, макар Нели едва да издържа до финала. Емилия се наведе, целуна момичето и прошепна.

– Лека нощ, миличка.

– Лека нощ, мамо!

И Коледата засия по-ярко и от Витлеемската звезда.

Стандартен

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s