Днес говорим за Левски. И това е хубаво. Трябва да се говори за великите българи, но жалкото е, че всичко казано през днешния ден минава и заминава ей така. Говорим си, възхищаваме се, парадираме с погрешния си патриотизъм и на 19-ти, да не кажа още на 18-ти вечерта, всичко е както преди. Искаме саможертва, искаме ценности като на Левски, искаме борбен дух, а забравяме онова единствено нещо, което би променило всичко. А именно всеки да си върши работата и да живее съвестно.

Я сега си представете, чичо ви Янко, който е охранител за 450 лв. на месец. И спи на работа, гледа филми денонощно, пропуска обходи на обекта и търси слепите точки на камерата, за да поседне. Когато го хванеш в крачка, отговаря, че за толкова пари толкова работа ще върши. Подписът му в края на договора за работа, в който е описана точно длъжностната му характеристика, няма значение.

Представете си сега същият този човечец нареден на касата в магазина. Зад него застава бременна жена. Той се прави, че не я вижда, защото като не си видял, не се брои. А това утре може да е дъщеря му.

Или сходна ситуация. Слиза от метрото и отива директно на асансьора, а има ескалатор, но трябва да измине около десет метра повече. До него чака майка с количка. Вътре няма място за всички и той си се качва абсолютно безкомпромисно сам. Същото е и в случай, че чака човек в инвалидна количка. Но чичо ви Янко има избор. Той може да използва ескалатор, не дай Боже стълби, а инвалидът или майката с количка нямат този избор.

А ако чичо Янко беше подкупен катаджия. И вземе двайсет лева, когато спре шофиращият с превишена скорост тийнейджър без книжка, обаче последният убие жена на следващия завой А това може да е неговата жена.

А в случай, че се захване с политика? И през няколко месеца си вдига сам заплатата, но на пенсионерите смята, че 300 лв. са им достатъчни. А утре и той ще стигне до там и ще плаща от тези 300 лв. поне 100 лв. за лекарства.

Ето ви безброй примери. И охранителят, и чакащият на касата в магазина, и ползващият асансьор, и катаджията и политикът могат просто да си вършат работата съвестно и да живеят пак така. И нещата биха били по-различни. Това се случва постоянно в ежедневието ни. Заобиколени сме с такива примери. И чичо Янко говори за Левски, и слага ръка на сърцето и с чувство пее химна, говори за святото дело на Апостола, а той се обръща в гроба.

Било е друго време, друга нужда, друго желание. Не може и няма как да очакваме такива хора в днешно време. На нас не ни и трябват. Трябва ни съвест, хора! Съвест ни трябва! Инак и да прескачате пропастта, и „времето да променяте“, и сърцето си да дадете, всичко ще е безсмислено. Опорочено! Неправилно! Бъдете хора, като тях! Като Апостола, като Ботев, Раковски. Като всички знайни и незнайни паднали тогава! Бъдете огън, истински пожар в желанията си, бъдете пример, живейте достойно. И всичко онова през тези петстотин години няма да е било напразно.

Всяка година децата ни ще слушат за Левски. За нас вече нещо банално, но за тях цяла вселена от знания. И там, в тези малки сърца, ще се молим да пламне онова пламъче на достойнството и съвестта. Да се вдъхновят тези деца и да пречупим порочната практика на цинизъм, безхаберие и нечестност. Поклон, Дяконе! Има надежда! Не си забравен. Не и за тях, онези, които днес стават прави, застават до чина с твоя лик или знаме в ръка и казват гордо:

Ако спечеля, печеля за цял народ.

Ако загубя – губя само себе си!