Разкази

Картофена каша

Иван Георгиев беше съвсем обикновен мъж. Едва четиридесет годишен, той беше изградил една огромна империя в строителния бранш. Цели квартали изникваха, благодарение на една невероятна комбинация от бизнес нюх, решителност и абсолютна непоколебимост. Той бе вечно заобиколен от хора. Бизнес партньори, асистенти, често намираше време и за приятелите си. Беше се заобиколил все с успели в своята област хора. С годините, приятелите му ставаха все по-малко. Повечето от тях вече бяха семейни и им се отдаваше все по-рядко възможността да излизат за поредния мъжки запой, завършващ със солидни количества изпит скъп алкохол, огромна изхарчена сума, а понякога и непозната жена в леглото. Иван не се сърдеше. Беше си създал една особено успешна система. Щом някой нямаше време за него, просто го заменяше с друг. Желаещите да бъдат в компанията му бяха прекалено много, за да тъгува по поредния отпаднал от отбора приятел. Всичко това може и да изгражда образа на един бездушен и лош човек, но всъщност не беше така. Иван не би сторил лошо никому, ако въобще съумееше да направи разлика между добро и зло. Просто ценностите му бяха объркани много преди да се запознаем с него. Дали от детството му или от неправилни авторитети, историята не знае.

Има още
Стандартен
Разкази

Домошавицата

Бай Георге беше съвестен човек. Не обичаше да лъже, ходатайства или да прави каквото и да е, което може да бъде в ощърб на друг, пък камо ли на държавата. Беше пенсионер по болест и парите никога не достигаха. Кахъри колкото щеш, но при все, че сметките и нуждите растяха , а спечеленото се стопяваше още преди да е получено, той беше усмихнат човек. Многото бръчки и отруженият му вид, правеха впечатление само при първа среща. После оставаше усмивката. Сърцето ти сгряваше и само като го погледнеш и си спомняш за онези лета, прекарани на село при баба и дядо. Имаше нещо сантиментално в блясъка в очите му. Бай Георге не беше от онези хора, преуспели в живота. Имаше малка схлупена къща в едно забравено от Бога село. Не беше богат, нито известен, но беше щастлив. Не се интересуваше от политика. Смяташе, че щом управниците не се интересуваха от народа си, и той не трябваше да се интересува от тях.

Има още
Стандартен
Вместо увод

Вместо увод

Преди години, прибирайки се след работа, минах покрай един супермаркет. На тротоара пред входа му имаше търговци на домашна ракия. Някак в съзнанието ми остана, че е било зима и е имало сняг, но честно казано не съм убедена изобщо кога и по кое време е било. Тогава все едно видях хората на моето село. Пред очите ми изникнаха едни такива познати картини на прегърбени бабички, мирис на селски хляб, опърлена свинска кожа и жарко слънце. Онези лета (а и всички останали почивни дни и ваканции) изкарани там, оставиха един неизтриваем отпечатък в съзнанието ми. В гимназията учителката ни по Философия ни говореше за някакъв термин или похват, вече нямам спомен за това, който обясняваше защо хората имат носталгия към миналото. Не защото е по-различно от настоящето, а защото те самите са по-различни. Били са щастливи и в съзнанието им остава един идеализиран, почти винаги нереален образ, на миналото. Може и в моя случай да е така. Бях малка, грижите ми се простираха до това дали баба ще разбере в колко съм се прибрала или пък на кое дърво да се кача. Нямаше проблеми, сметки, кредити. Нямаше лоши спомени, хора или лъжи. Имаше ожулени колена, кални локви, печени чушки, агънца, свобода и аромат на дъжд. Ама такъв, който може само на село да се усети. Нищо общо с градския. И онази къща… с голям двор, стълба към втория етаж, на чиито парапет баба сушеше семки от домати или чушки за новата реколта напролет.

И така, както вече се разбра, селото и селските хора не са ми никак безразлични. Докато се прибера вкъщи, онази гледка на търговците на домашна ракия, вече беше преплела една сюжетна линия в главата ми. Месеци наред, минавайки оттам, ми изникваше този разказ. За нея – домошавицата! Онази домашна ракия, която не е алкохол, не води до пиянство, не разваля човека! Напротив, пази българското, родното, събира на маса и разказва история. Има нещо сакрално в семейство, което вечер сяда на маса и с чаша ракия за десерт преминава заедно през дневните премеждия на всеки един от членовете му. Ето това ме подтикна да пиша! От там нататък, идеите идваха по същия начин. Случки, истории, картини по пътя и миризми, всичко може и предизвиква някаква емоция. Емоция, на която не мога да остана безразлична!

Стандартен